Читать «Искрено ваш Шурик» онлайн - страница 162

Извадена от релси, Вера, която не беше в състояние да поеме ръководната роля в лечението, взе готварската книга и отиде в кухнята да вари сок от боровинки.

След няколко часа Мария наистина се покри от главата до петите с едри червени пъпки. Не спираше да плаче — ту тъничко и тихо, ту виейки като зверче.

Почти цяло денонощие Шурик я носи на ръце. Когато тя заспиваше и той се опитваше да я сложи в леглото, тя, без да се събужда, започваше да скимти. Най-сетне той легна и я сложи до себе си. Тя го прегърна и притихна.

Призори пак се почувства зле, започна силен сърбеж и Шурик отново я взе на ръце. Стараеше се да удържа ръцете й, разчесващи пъпките.

Донякъде подейства строгата забележка на Вера:

— Ако ги чешеш, ще останеш сипаничава за цял живот. Цялото ти лице ще е покрито с белези.

— Какво е това белези? — позабрави Мария страданията си.

— Ами такива едни дупчици, по цялото лице — безжалостно обясни Вера Александровна.

Мария ревна с нова сила. После изведнъж спря и каза на Шурик:

— Ужасно ме сърби. Хайде ти да ме чешеш, но внимателничко, та да не останат белези.

Тя му сочеше с пръст къде най-много я сърбеше, и Шурик нежно почесваше ухото, рамото, гръбчето…

— И тук, и тук, и тук — молеше Мария и се търкаше в ръката му, а после, вкопчила горещи пръсти в нея, започваше да я движи по местата, които я сърбяха. И най-сетне престана да хленчи… Само хлипаше: — Още, още…

Шурик се мръщеше от срам и страх: разбираше ли тя къде го канеше, клетата? Махаше си ръката, а тя отново скимтеше и той отново я чешеше зад ухото, по средата на гръбчето, а тя теглеше ръката му под басмената ризка, изпоцапана с лекарство, за да докосне с пръсти детската гънчица.

Много му беше жал за момиченцето и проклетата жалост не подбираше, беше безнравствена… Не, не, само не това, само не това… Нима и тя, толкова малка, съвсем дете, бе вече жена и очакваше от него най-простата утеха…

Беше ужасно капнал след това денонощие на непрекъснато разнасяне на Мария и от умора реалността малко се изкривяваше; той отплуваше към някакво място, където мислите и чувствата се видоизменяха; той отчетливо осъзнаваше бездарността на своето съществуване: уж правеше всичко, което се очакваше от него… Но защо всички жени от обкръжението му искаха от него само едно — непрестанно сексуално обслужване? Това беше прекрасно занимание, но защо нито веднъж в живота си не бе могъл сам да си избере жена? И той би искал да се влюби в момиче като Ала… като Лиля Ласкина… Защо Женя Розенцвейг, тънковратият хилав Женя, бе могъл да си избере Алочка? Защо той, Шурик, без да избира никога, трябваше да отговаря с мускулите на тялото си на всяка настойчива молба, отправена от лудата Светлана, от дребосъка Жана и дори от малката Мария?

„Може да не искам това? Глупости, там е лошото, че го искам… Какво искам? Да ги утеша всичките? Само да ги утеша ли? Но защо?“

И си представяше как всички те го наобикалят, разпознаваеми, но малко изопачени, като в криво огледало: Аля Тогусова с кривнато настрани кокче мазни коси и горестната Матилда с мъртвия котарак на ръце, и Валерия с нейните изтерзани крака и великолепно мъжество, и мършавата Светлана с изкуствените цветя, и миниатюрната Жана с куклената шапчица, и Стовба със строгата физиономия, и златната Мария, която още не бе пораснала, но вече заемаше мястото си на опашката… И зад всички се мяркаше лъвицата Фаина Ивановна, вече в съвършено зверски облик, но обидена и скимтяща, и го обзе такава жал, че той просто потъна в нея… И още в далечината някъде се кълбяха някакви непознати, разплакани, несполучили в живота, дори май нещастни, всичките до една нещастни… С техните клети безутешни раковини… Горките жени… Ужасно горките жени… И самият той се разплака.