Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 85

— Изпратиха ме в Москва — признава с половин уста той и пали поредния кент. — Дадоха ми да контролирам една улица в квартал „Вознесенски“, на две крачки от „Тверская“. Партньорът ми се казваше Аркоям — едно наистина гадно копеле. Гледана отстрани, работата ни беше лесна. Мадамите чинно се подреждаха до стената — дори и онези под петнайсетте. А ние приемахме поръчките на клиентите по телефона и ги разпращахме. Скъпите ги возехме с коли, а останалите ползваха градския транспорт. Но всички работеха по часовник. Онези, които закъсняваха, или се връщаха без уговорената сума… Е, това им се случваше само веднъж. Ние имахме грижата, по-скоро Аркоям.

Пронизва ме болезнен хлад. Затварям очи, но бързо ги отварям — никак не ми харесва това, което виждам в мрака.

— Откъде бяха момичетата?

— Отвсякъде. Молдова, Украйна, Беларус, понякога и от Балтийските републики. От юга бяха малко, защото руснаците не обичат да чукат черни. А що се отнася до чужденците, те искат да чукат единствено рускини.

— И какво стана?

— В крайна сметка не издържах, дойде ми до гуша. Особено побоищата… Да беше видяла на какво приличаха част от тези момичета! Всъщност те си бяха още деца. Кожа и кости, или дрогирани, или пияни, на хиляди километри от родните си домове… — Главата му се поклаща: — Но на Аркоям не му пукаше — той просто си падаше по насилието — усещаше се жив само ако е пребил някого с ритници. Стигаше ми до пъпа, копеленцето, но беше истински психар. Знаеш ли по какво разбирах дали дадено момиче е новопристигнало или ветеран?

— По какво?

— Току-що пристигналите с автобуса изпитваха ужас от мен. Но само след два-три дни, вече се страхуваха от него.

Москва, Западен Берлин, Ню Йорк. Престъпната кариера на Бергщайн е низ от некадърност и тъпи постъпки, нашарени сякаш за вкус от няколко неочаквани успеха. Магазините за мебели бяха сравнително ново начинание — мост между света на честните хора и този на престъпниците. Самият бизнес обаче включвал елементи и от двата.

— Търся само един резултат — уверява ме той.

— Не правим ли това всички ние?

— Сто хиляди долара — това е всичко, което ми трябва.

— За какво?

— Познавам един човек от Форт Лодърдейл, който се занимава с чартиране на яхти. Чист като сълза, законен… Срещу сто бона ще ме вземе за съдружник.

— А какво казва за това Алан Кели?

— Казва, че съм собственост на ФБР до момента, в който ФБР ме иска.

Същите договорни условия, които Маджента Хаус ми предложи при старта на отношенията между нас. Той продължава да ми разкрива подробности от своя професионален живот. Не ми е трудно да разбера защо ФБР го е избрало за информатор. Той е некомпетентен, но съвсем не е луд, излъчва подходящата аура, но е уязвим. Важното е, че изглежда напълно подходящ за ролята. Цял живот се е движил извън трасето, скачал е от една грешна преценка на друга. Той е само едно голямо дете с голямо сърце, което никога не се е движило в посоката, която му трябва. Когато става време да си тръгваме, ние вече сме прекосили една невидима граница. Не сме приятели, нямаме си доверие, но вече не сме напълно непознати.