Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 83

Продължаваше да стои като вкопана на мястото си и това очевидно развесели Медаев.

— Е, лично аз нямам нищо против, ако пожелаеш да останеш гола — иронично подхвърли той.

Стефани най-сетне се овладя и тръгна към купчината дрехи в центъра на стаята.

Медаев запали цигара.

— Чувал съм, че било по-секси да гледаш как една жена се облича, а не как се съблича — промърмори той. — Но лично аз не съм съгласен с това. Костя ми каза, че искаш да се срещнеш с Коба.

Стефани нахлузи джинсите и започна да закопчава копчетата.

— Точно така.

— Защо?

— Ще му кажа, като го видя.

— Ако не кажеш на мен, никога няма да го видиш. Между другото, аз съм тук от негово име.

А между другото може да се окаже, че именно ти си Коба, нали така? Което означава, че ако ти вкарам едно олово в челото, със сигурност ще мога да кажа, че миналото е останало зад гърба ми.

— Представлявам една група от…

— Хора като теб винаги представляват някого. Кажи какво иска твоята група?

Тя реши да свали картите си на масата.

— Искат плутоний-239, с чистота над 93 процента.

— Колко?

— Не по-малко от осем килограма.

Той подсвирна, отново пробуждайки ехото.

— Ама и ти си една посредничка! Май ще е най-добре, ако клиентите ти поискат директна среща с Коба! Или пък с мен…

— Те използват мен по същите причини, по които Коба използва теб — отвърна с въздишка Стефани. — Просто са свенливи…

— Но не Коба е този, който търси нещо.

— Коба обаче е този, който ще иска да спечели няколко десетки милиона долара. Може би.

Медаев замълча и подръпна от цигарата си. После бавно поклати глава:

— Коба ще иска самоличността на крайния потребител. Което е логично, ако не иска да се окаже продавач на ядрени материали на никоя шибана банда чеченци, нали?

— Те не са чеченци.

— Виж какво, сладурче! — внезапно смени тон Медаев. — В това отношение ще ми трябва нещо повече от твоите уверения!

— И ще го получиш, но като му дойде времето. Засега аз дори не съм сигурна, че този Коба изобщо съществува. Или че е в състояние да ни осигури стоката.

Стефани закъсня. Борис Бергщайн беше сменил вишневото си сако с черно кожено яке, под което се виждаше дебела вълнена жилетка в ръждивочервеникав цвят. Протърканите джинси „Ливай“ се бяха впили в бедрата му и изглеждаха тесни. В Сентръл Парк цареше обичайното оживление — бягащи за здраве, собственици на кучета, майки с колички, смахнати типове, които вечно си мърмореха нещо под нос. Дърветата бяха изключително красиви с есенните си мантии, в които преобладаваха три цвята — златисто, червено и изумруденозелено. Стефани беше в състояние да подуши сезона с онази лекота, с която и го виждаше. Като дете беше влюбена в есента с нейните хладни нощи и обсипано със звезди небе. А майка й я наричаше „сезонът на гниенето“.