Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 87

Стефани никак не хареса идеята на Ву Лин да я измами, но просто нямаше друг избор. Тук не ставаше въпрос за петте хиляди долара в повече. Върна вещите обратно в сака, дръпна ципа. После постави отгоре и коланът портфейл, отдръпна се крачка назад и зачака.

Ву Лин хвърли кос поглед към парите, после рязко вдигна глава:

— Тук са само десет хиляди!

Тя бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна пачка долари.

— А това са останалите, можеш да ги преброиш… — Пачката шумно тупна върху масата. — А можеш и да се броиш за голям късметлия, защото все още съм на мнение, че допусна голяма грешка, като ме измами.

10.

Апартаментът се намираше в един жилищен блок на Брайтън стрийт номер пет. Стефани се изкачи по стълбите до третия етаж. Бергщайн я очакваше в дъното на дълъг, зле осветен коридор. Беше облечен изцяло в черно, от гладко избръснатите му бузи лъхаше на евтин афтършейв.

Беше тясно двустайно жилище. Дневната беше почти запълнена от голяма секция, в средата на която имаше включен телевизор. Даваха повторението на „Далас“, но звукът беше изключен и това придаваше някаква абсурдност на Сю Елън, която усърдно мърдаше устните си. В стаята имаше пет души — три жени и двама мъже. Стефани вече знаеше, че Бергщайн е тридесет и девет годишен. Никой от другите не изглеждаше на по-малко от петдесет. Бяха с новите си дрехи — тесни поли, официални сака и жакети, прически, грим с дебелината на крема върху тортата, фалшиви бижута по ръцете и шията. Бергщайн ги представи — Макс и Миа Иванови, Елена Янкович, Пьотр Недвед. Най-възрастната жена от групата остави за най-накрая:

— Това е майка ми, Мария Бергщайн.

Жената беше дребничка, не по-висока от метър и петдесет, с крехката структура на врабче. Изправена до огромния си син, тя неволно повдигаше някои въпроси, свързани с генетиката.

Стефани сведе поглед към своите дрехи — панталони в защитен цвят, черни ботуши, оранжева блузка и спортен жакет на фирмата „Норт Фейс“.

— Моля да ме извините, но не разбрах, че ще присъствам на празник.

— Не й ли каза, Боря? — обърна се към сина си Мария Бергщайн, после се извърна към Стефани и направи нещастна физиономия.

— Той не ви ли каза какво ще видим? — докосна я по рамото Пьотр Недвед.

— Не.

— Алла Пугачова! — обяви със светнали очи Недвед.

Стефани се усмихна от любезност, но това име не й говореше абсолютно нищо.

Навън чакаше микробус, който щеше да ги отведе в Ню Джърси. Всичките места бяха заети. Миа Иванова подхвърли, че има и други микробуси, които тръгват от Брайтън Бийч. Бергщайн настани Стефани до майка си. Дребничката жена остана неподвижна, но когато бусът излезе на авеню „Кони Айланд“, сухите й пръсти трескаво стиснаха ръката на Стефани.

— Ти не си рускиня, освен това си много млада — промълви тя. — Тези две причини са достатъчни, за да не разбереш нищо. Боря мисли, че това е само един майтап, но за нас — по-възрастните, които сме били там — то е нещо важно. Ние не можем да забравим и не бива да забравяме. Алла го разбира. И тя е страдала, но успя да се справи. Стори го пред очите на всички ни и ние я подкрепяме. Важното в нейния случай е, че никога не забрави откъде е дошла. Не забрави хората като нас, нито за момент не си позволи да мисли, че е нещо повече от нас. Казвам ти всичко това, защото в най-мрачните години на терора тя беше като факел за нас. А днес, когато нещата изглеждат далеч по-добре, ние имаме възможност да се обърнем назад към спомените. Живеем в Америка, но трябва да помним и Русия. Защото оставихме там не само лошите неща, а всичко!