Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 80

— И това е нещо, с което трябва да се гордее, така ли?

— Изкарал е цялата война в Афганистан и има достатъчно белези, които удостоверяват това. Никога не съм срещал по-твърд човек от него, въпреки всичките си изгубени години по затворите.

— Кога ще се срещна с него?

— Утре сутринта в десет. Ако не се появи до десет и двадесет, не го чакайте. Срещата автоматически се отлага за следващия ден, по същото време. Ако не се появи три пъти, пак ще ми се обадите.

Шампанското пристигна. Стефани отпи глътка и се огледа. Неколцина красавци, малко повече богаташи, стенно пано от Максфийлд Париш, усещане за спряло време. Отново се обърна към Комаров, който я наблюдаваше.

— Можехте да включите тази информация в посланието, което ми оставихте — отбеляза тя.

— Знам — кимна той.

Стефани влезе в кафенето на Юниън Скуеър. Посетителите бяха малко, от тонколоните се лееше песен на Рой Орбисън. Позна го по гласа, но парчето не й беше известно. Избра едно сепаре в средата на салона и си поръча кафе. Часът беше десет без десет.

Предната вечер беше прекарала едва половин час в компанията на Константин Комаров, но споменът за тази среща не я напусна през цялата нощ. Разговорът им беше спънат и тривиален — разменяха реплики, без да си кажат нищо. Сякаш всеки от двамата избягваше да задава въпроси, защото се страхуваше от отговорите. Прибра се в „Чери Недърленд“ някъде към шест и половина, напълно изгубила концентрацията си.

Сега, след нощ на сравнително добър сън, тя си зададе въпроса защо Комаров изобщо си беше направил труда да й определи среща. Изпи втора чаша кафе. Точно в десет и двадесет в заведението влезе широкоплещест мъж със син анорак, вълнена шапка с надпис „Джайънтс“, сиви панталони и тежки ботуши на краката. Очите му пробягаха из салона и се спряха на Стефани. Дори не погледна келнерката, която се опитваше да го съпроводи до една свободна маса.

Белезите бяха точно такива, каквито ги беше описал Комаров — наподобяващ мрежичка белег около лявото око, дълбок разрез по лявата скула, който стигаше чак до челюстта, блестяща, сякаш изгорена кожа под едното ухо. Два пръста на лявата ръка липсваха.

Той се настани срещу нея и изръмжа:

— Ще чакаме.

Говореше английски със силен акцент. Келнерката дойде да му налее кафе. Седяха в пълно мълчание. В единадесет без четвърт звънна мобилният й телефон. Борис Бергщайн й съобщи, че разполага с информация, която ще я интересува. Уредиха си среща. Малко преди единадесет звънна и телефонът на Бухарин. Разговорът продължи около петнадесет секунди, а съдържанието му се изчерпа със серия от неясно изръмжани срички.

Взеха такси до Петдесет и четвърта — Запад. Слязоха пред един изоставен блок с тухлена фасада, вероятно двадесететажен. Прозорците на нивото на улицата бяха заковани с дъски, на вратите висяха тежки кофари. Над главния вход очевидно е имало брезентов навес, чиито следи още можеха да се забележат по тухлената фасада. Стефани вдигна глава. Повечето прозорци бяха оборудвани с демодирани прозоречни климатизатори. Сградата беше построена конусовидно. За сметка на по-малката си площ, апартаментите на горните етажи бяха обзаведени с малки тераси. Бухарин я поведе към входа на някакъв изоставен търговски обект, който се виждаше отстрани. На старата табела отгоре пишеше „Съмърсет“.