Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 78

Китайците се събираха на малки групички на улицата, бърбореха, пушеха и плюеха. Стефани мина покрай малък рибен пазар, където рибата лежеше в легла от натрошен лед, покрай салон за красота, който се помещаваше в нещо като гардероб направо на тротоара, магазинче за електронна техника, в което по съвместителство работеше и врачка. Завърши поредния кръг и се насочи надолу по Мот стрийт.

Четвърт час по-късно се върна на адреса на Мълбъри стрийт, натикан в тясното пространство между две магазинчета. В едното се продаваха кухненски принадлежности, а в другото — екшъни от Хонконг, записани на обикновени видеокасети и дивиди. В първия момент го подмина и се наложи да се върне — процепът между двете сгради беше широк, колкото да се промуши средно едър човек. Стълбите към мазето бяха стръмни и зле осветени. Вратата в дъното беше отворена, зад нея зееше тъмен коридор. Сетивата й се изостриха, зениците й се разшириха, ноздрите й потрепнаха от острата миризма на анасон. Над първата врата вдясно висеше табела: Туристическа агенция „Чан Сун“. Зад отворената врата се виждаше дебел мъж, седнал зад бюро с телефон. В ъгъла бяха струпани щайги, а въздухът синееше от цигарен дим. Подмина нататък. Следваха офисите на специалист по билки за лекуване на екземи и псориазис, вносител на месо и специалист оптик. Зъболекарският кабинет „Ву Лин“ се оказа чак зад осмата врата по коридора.

В чакалнята, в която имаше място само за един стол, се бяха натикали шестима пациенти — всичките китайци. При появата на Стефани те прекратиха бърборенето си и заковаха очи в нея. Така изтекоха две минути, после, задоволили любопитството си, китайците отново подеха напевните си разговори. Една врата в дъното се отвори, на прага се появи дребна жена, която теглеше за ръката ревящо дете. Зад тях се очерта фигурата на петдесетгодишен мъж, който имаше доста висок за китаец ръст, посребрена коса и малки кръгли очилца. Забелязал Стефани, той й направи знак да влезе, игнорирайки опашката. Но на хората в чакалнята това явно не направи никакво впечатление и те продължиха с оживените си разговори.

Зъболекарският стол беше тапициран със синя кожа, дупките в едната облегалка за ръце бяха облепени със сребрист скоч. Инструментите на ръждясалата табличка до стола изглеждаха стари. Върху квадратно парче марля червенееше току-що изваден зъб.

— Носите ли парите? — попита Ву Лин.

— Първо да видя стоката.

— Стоката не е тук.

— А къде е?

— Близо — сви рамене китаецът.

— Тогава да вървим да я видим.

— Първо ще преброя парите.

— Можеш да ги преброиш, но не можеш да ги вземеш — отсече Стефани. — Трябва да видя всичко със собствените си очи.

Ву Лин се замисли върху думите й, после кимна с глава:

— Окей.

Стефани дръпна ципа на якето си, извади сивата си фланелка от колана и разкопча кожената чантичка за пари, прикрепена към кръста й. Парите бяха стегнати в пачка с ластик.

— Десет хиляди, всичките в употребявани банкноти от петдесет, двайсет и десет долара — обяви тя.