Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 66

— Искаш ли сандвич? — попита я Роузи. — Цял ден не съм слагала нищо в уста.

Стефани не беше сигурна, но кимна.

— Окей.

Долната част на Робърт стрийт беше тясна. Преди да се влее в Савой Плейс, тя се извиваше като змия и почти докосваше една от външните стени на Маджента Хаус. Точно там беше пробита врата, която служители използваха като неофициален вход и изход. В случая двете жени я използваха като изход и се насочиха към Странд.

Заеха една маса в дъното на мазно заведение със запотени прозорци, мръсни тапети с цвят на магнолия и „Абба“ на стереото: „Победителят взема всичко“. Върху покривките на червени карета лъщяха станиолени пепелници. Роузи си поръча салата с риба тон и чаша вода. Стефани избра кока-кола.

В ръцете на Роузи се появи черно-бяла снимка, която кацна на масата.

— Борис Бергщайн, твоята свръзка в Ню Йорк.

Гъсти свъсени вежди, широк сплескан нос, дебели устни, жабешки очи. Косата му беше остригана нула номер и почти не се различаваше от наболата по брадата му четина.

— Исусе, тоя си е направо страшен! — промърмори Стефани.

— Е, не е ангелче — съгласи се Роузи. — В никакъв случай не може да бъде наречен така.

— Досие?

— Естествено. Средна по размер риба, която плува в няколко малки езерца. База в Брайтън Бийч, има връзки в Южна Флорида. А също и в Москва.

— С какво се занимава?

— С всичко, от което може да спечели. Навремето — с наркотици, охрана, проституция. Предимно в Русия, но също и в Германия. В момента търгува предпазливо. Иска да получи американско гражданство и се пази. Но вече е следствен във връзка с някакъв провален строеж в Маями.

— Мислех, че това е задължително за Флорида.

Келнерката донесе поръчката им. Роузи я изчака да се отдалечи и вдигна глава:

— Имаш ли нещо против един личен въпрос?

— Опитай — отвърна с подобие на усмивка Стефани.

— Той принуди ли те да се върнеш? Искам да кажа, че изобщо не съм очаквала да се появиш отново.

— Той също.

— Какво стана?

— Сключихме сделка. Изпълнявам тази поръчка, след което той вече няма никакви претенции към мен.

— Вярваш ли му?

Стефани отпи глътка кока-кола и поклати глава:

— Ако трябва да бъда честна, не знам…

— Но въпреки това се върна…

— Вероятността ми стигаше. Не искам да прекарам остатъка от живота си в размисъл за Маджента Хаус. А докато живеех в изолация в Южна Франция точно това правех… Сега ми се удава възможност завинаги да приключа с това.

— Ами ако той не си удържи на думата?

— През цялото време съм си мислила дали да му видя сметката или не — сви рамене Стефани. — Но тогава бях Петра, която вече не съм… Тъй че и в случая отговорът ми е същият — не зная…