Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 67

Марк Бърнел

Разделиха се пред кафенето. Роузи я разцелува.

— Успех в Ню Йорк.

Две приятелки, успели да се измъкнат за бързо похапване по средата на напрегнат работен ден. Вероятно приличаме именно на такива, помисли си Стефани. Една сцена, която се среща на хиляди места из града. Не вярваше Роузи да се бе преструвала. Но въпреки това, в душата й не потрепна нищо.

Взе подземната железница за линията Бейкърлу, качи се на Чаринг Крос и слезе на Бейкър стрийт. Вагонът беше почти празен. Седна в непосредствена близост до изхода и отвори картонената кутия. Най-отгоре имаше кредитна карта на „Виза“, издадена на името на госпожица К. Е. Марч. Хвърли поглед и на шофьорската книжка. „К“ като Катрин, „Е“ за Елизабет. Възраст — двадесет и осем години. Единадесет месеца по-голяма от Стефани. Откри документите на родителите си. Алфред и Хелън. И двамата починали от естествена смърт през последните пет години. Провери и за роднини, макар че знаеше отговора. Откри графата и на устните й изплува горчива усмивка. Няма живи братя, няма живи сестри. Единствено дете.

Такива бяха всички деца, родени от „Паметния отдел“.

8.

Стефани хвана експреса за Шесто авеню, в посока Брайтън Бийч, използвайки спирката в южната част на Бруклин.

Слънцето блестеше ярко, на небето нямаше нито едно облаче, но въздухът беше толкова студен, че от устата й излиташе пара. Стълбището от повдигнатия перон се спускаше директно към нивото на Брайтън Бийч, право в сърцето на руската общност, населяваща Ню Йорк. Самото платно оставаше в сянката на естакадата, върху която бяха монтирани релсите. От двете му страни се редуваха магазини с реклами на английски и кирилица — химическо чистене, цветя, бижута, електронна техника. Стефани провери адреса, надраскан върху парче опаковъчна хартия с инициалите на „Чери Недърленд“. Аптеката „Соргут“ се беше сгушила между кафене „Арбат“ и магазинчето за алкохолни напитки „При Василий“.

Вътре беше тъмно, въздухът сладнеше от запалените ароматизирани пръчици, набучени в специална поставка до вратата. Стените бяха украсени с ретуширани снимки на сибирски шамани — дълги палта от черна кожа, украсени с шарени ивици и блестящи пера, златни пръстени и подноси, разноцветни гирлянди. Под снимките имаше високи ракли, запълнени с дървени и стъклени кутии. Те съдържаха изсушени билки, пудри, сухи треви и коренчета. До всяка имаше картонче, върху което се изреждаха болестите, които лекува. В дъното на магазина се издигаше висок тезгях от потъмняло дърво.

— Тук ли е Борис Бергщайн?

Сух мъж с черна жилетка под вехто сако с неопределен цвят й хвърли навъсен поглед изпод нахлупената си шапка. Тя повтори въпроса си на руски. Мъжът дръпна пурпурната завеса зад гърба си и изкашля нещо неразбираемо към тъмнината зад нея.

Бергщайн се оказа едър мъжага, който трудно се побираше в рамката на вратата. Беше висок най-малко метър и деветдесет, с широки рамене и гърди като камбана. Движеше се като културист — с плавно поклащане. Лицето му беше розово, гъсто обсипано с лунички. Тридневната му брада леко сивееше, но перчемът, заметнат над челото, беше абсолютно черен. Носеше виненочервено палто върху дебело черно поло и груби джинси. Полото беше толкова прилепнало към тялото му, че привличаше вниманието на околните към коремните му мускули, които бяха започнали да се превръщат в шкембе.