Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 55

Той улови погледа на Стефани и отговори:

— По-предизвикателно от друг път, Мери. Но и по-плодотворно…

Разговорите и смеховете продължиха още известно време, Бойд бе в центъра на събитията. Притихнала и незабележима, Стефани изненадано го наблюдаваше. Най-сетне излязоха навън и той предложи да се поразходят. Тръгнаха към Балнакейл, който се намираше на километър и половина по-нататък и основната му забележителност беше Центъра по изкуствата — бивш лагер за немски военнопленници, построен в Балнакейл по време на Втората световна война и превърнат днес в низ от малки магазинчета и ателиета за художествени занаяти. Бойд паркира ланд ровъра срещу църквата, която служеше за граница на стария градски квартал. Стефани изрази желание да надникне вътре. Той сви рамене и каза, че ще я чака на пейката отпред, която гледаше към морето.

Малката каменна църквица нямаше покрив, стените й бяха покрити с бръшлян. Гробището в двора беше голямо и очевидно добре населено. Повечето надгробни камъни бяха стари, с полуизтрити от постоянните бури надписи. Имаше и такива, които бяха поставени в памет на хората, останали непогребани — изчезналите в морето, загиналите в колониалните войни за честта на Британската империя, емигриралите в Австралия, Индия и Южна Африка с надеждата за по-добър живот. Тук-там сред старите гробове тъмнееха пресните могили на наскоро погребани хора.

Между тях беше и гробът на Рейчъл.

Намираше се в далечния ъгъл, на няколко крачки от каменната ограда. Върху малкия и незабележителен надгробен камък във форма на правоъгълник бяха отбелязани основните факти на живота й. Починала на тридесет и пет. Причината не беше упомената, но Стефани я знаеше — рак на гърдата. Любимата съпруга на Иън. Долната част на камъка беше празна, а мястото — достатъчно за още едни данни.

Тя се обърна към входа на гробищата. Той стоеше прав и гледаше към морето.

Върна се при него и двамата тръгнаха по брега, по посока на Фарейд Хед — най-далечното късче земя, вдадено в морето. Приливът вече започваше, но все още му предстоеше да набере сила. Пясъкът беше твърд, а вятърът разнасяше фини частици от него над набръчканата водна повърхност. Стъпваха върху изсъхнали купчини водорасли, пропадаха в пълни с най-различни боклуци дупки: единична обувка, парче от автомобилен колан, омазани с луга найлонови торбички. Към дюните в далечния край на плажа водеха два бетонни коловоза, полузасипани с пясък. На места изчезваха напълно, но посоката беше ясна. Поеха по тях. На открито вятърът беше жесток, но между дюните почти не се чувстваше.

Прекосиха заградено с обелени клони място, в което някога са затваряли добитък.

— В Лондон имаше един мъж — промърмори Стефани. — Отдавна, още преди Малта. Казваше се Франк Уайт и аз бях влюбена в него. Мисля, че и той ме обичаше. Но нашата любов беше странна. Не можех да му кажа нищо наистина лично. Любовта ми се градеше върху лъжи, с изключение на края. В крайна сметка му разказах всичко. Той го прие. Още от началото усетил, че нещо около мен не е наред… — Главата й неволно се заклати под тежестта на спомените: — След Малта аз изчезнах, но от време на време му изпращах послания. Дадох му шанс да ме последва, да изчезне от света заедно с мен.