Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 54

— Добре ли си? — пита Бойд, докато аз се мъча да си поема дъх.

Опитвам се да отвърна нещо, но от устата ми не излиза нито звук. Той ми дава малко време за възстановяване.

— Помислих си го…

За да потвърди думите си, нагазва в плитката вода, вдига ръка и отчупва един остър къс от скалата, който стърчи над потока.

— Мръсник! — заеквам аз.

— Може да се случи и там.

Надигам се до седнало положение. Подгизнала съм.

— Какво искаш да кажеш?

— Мазилката на корниза. Положително е стара и напукана. Много е вероятно да ти остане в ръцете.

— Сигурно си много доволен от себе си.

— Много — кима той. — А сега, да опитаме откъм върха…

Стефани дръпна пердето. Утрото беше ветровито, повърхността на езерото леко се бърчеше. Върху тревата белееше слана. Забързано започна да се облича. Фланелката, която беше простряла да съхне през нощта, беше станала твърда като шперплат и миришеше на торф. Надигна се на пръсти и дръпна един пуловер от лавицата. Ботушите й съхнеха в малкия килер до вратата. Вече се бяха затоплили.

Бойд беше в кухнята и пиеше кафе, облегнат на умивалника. Носеше стар камуфлажен комбинезон, върху бялата си фланелка беше облякъл черен пуловер с остро деколте.

— Няма ли да правим крос?

— Валерия си тръгна. Не искаше да те буди и ме помоли да ти кажа сбогом.

— Кога си тръгна?

— Рано сутринта. Закарах я до Лейрг.

— Какво не е наред?

— Нищо.

— Нищо ли?

— Подготовката ти приключи. Или поне тази част, за която отговарям аз.

Стефани понечи да каже нещо, да изрази протест.

Бойд изглежда усети състоянието й.

— Снощи, след като ти си легна, проведох един телефонен разговор. Утре сутринта си отиваш у дома.

— Това не е моят дом.

Бойд отля кафе в една емайлирана чаша и й я подаде.

— Ако искаш, можеш да направиш един крос, но според мен днес можем да го пропуснем. Вече си в достатъчно добра форма.

— Но само ако човек не ме гледа, нали? — сбърчи нос тя.

— Страхувам се, че е така — усмихна се той. — Но лично на мен ми липсват „кифлите“, с които се появи тук.

— Ще го преодолееш.

— Не бъди толкова сигурна — отвърна той и допълни чашата си. — Трябва да отида до Дърнес. Искаш ли да дойдеш с мен?

Усети вкуса на морето още преди да го види. Движеха се бавно по пътища, които рядко виждаха други участници в движението, освен овцете. Влязоха в Дърнес по обяд, плъзнаха се покрай началното училище и спряха пред магазин „Мейс“ — малък супермаркет с пощенско гише, където можеше да се плати абонаментът за голф клуб „Дърнес“ — най-северното игрище за голф във Великобритания, известно с постоянните си ветрове. Срещу магазина имаше малка бензиностанция, която не беше нищо повече от дървена барачка, издигната на два метра зад архаичните помпи.

Купиха си хранителни продукти. В магазина имаше не повече от половин дузина посетители — всички до един познати на Бойд. Той поде оживен разговор с една двойка близо до рафтовете с хранителни стоки. Мъжът — слабо, но жилаво човече с медноруса коса, хвърли кос поглед по посока на Стефани, след което разказа някакъв къс, но пиперлия виц, който тя не успя да чуе. Магазинът се разтресе от смях. Дебела жена в груба черна роба попита Бойд как му е минал сезонът.