Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 49

— Какво е това? — попита Бойд, свел очи към кухненската маса.

— На какво ти прилича?

— Не е нужно да приготвяш закуска.

— Знам.

— Искам да кажа, че не бива да въвеждаш промени.

— Знам.

Валерия Рошман беше името на учителката по руски, която Александър й изпрати през последната седмица на септември. Беше жена на средна възраст със снежнобяла кожа и тъмнокестеняви очи, която носеше прошарената си коса на стегнат кок. Изглеждаше някъде към четиридесетте, но Бойд каза, че е значително по-възрастна. Фигурата й не беше кой знае какво, но въпреки това дрехите й бяха елегантни. Обикновено се държеше сдържано, но в очите й винаги играеха лукави пламъчета. Беше от жените, които се отличават с игрива двойственост на качествата, които първи се набиват на очи.

Първите уроци преминаха доста интензивно, тъй като Стефани нямаше възможност за домашни занимания.

— Не хранете особени очаквания — обяви след първото занимание Валерия, — но ако вложите повече време и енергия, може би ще се получи нещо.

Последната група курсанти за сезона си тръгна седмица след пристигането на Рошман. Стефани ги гледаше как се качват в двата микробуса, които щяха да ги откарат в Инвърнес. През следващите два дни Бойд и двамата му асистенти се занимаваха с почистване и зазимяване на бунгалата. Последната вечер прекараха заедно в бунгалото, определено за персонала. Стефани и Рошман останаха в хижата. След вечеря Стефани се настани до прозореца на дневната и отправи поглед навън. Прозорците на бунгалото светеха със слаба оранжева светлина. Нощта беше тиха и може би по тази причина слухът й долавяше изблиците на смях, които периодично долитаха оттам.

— За него е полезно да се позабавлява — подхвърли Рошман.

Стефани се обърна да я погледне.

— Добре ли го познавате?

— Знаем се от години — отвърна жената. — Познавах и Рейчъл.

— Как изглеждаше тя?

— Беше много хубава. И силна. Много по-силна от него.

Стефани усети как я жегва ревността.

— Как се запознахте с Бойд?

— Не мога да кажа.

— Но сте го познавали, преди да се установи тук, нали?

— Срещахме сме от време на време — кимна Рошман. — Но винаги случайно. В Загреб, в Джакарта, в Дамаск…

— Какво е правил той по тези места?

— Същото, каквото и аз — работеше…

— В град като Дамаск? — недоверчиво я погледна Стефани.

— В Дамаск го срещнах пътьом — поясни жената. — Прибираше се от Кувейт.

— Войната в Залива?

— След нахлуването на иракската армия в Кувейт, той беше изпратен там да събира разузнавателни сведения. През последните шест месеца преди операция Пустинна буря е живял в град Кувейт. Сам, непрекъснато в движение, в гадни дупки, пълни с плъхове. Предавал е по радиото информация за придвижването на иракските части. Останал е там до освобождението на града.

— След което вие „случайно“ се сблъскахте с него в Дамаск, така ли?

— Не се правете на толкова наивна, Стефани — усмихна се Рошман. — Знам коя сте, тъй че няма смисъл да се преструвате, че не знаете как стават тези неща.

— Никога не е споделял с мен подробности от живота си в този период — замислено промълви Стефани.