Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 46

— Ставай! На крака! Стани!

Стефани се плъзна по някакъв стръмен и затревен склон и въпреки неимоверните си усилия се стовари по гръб върху мокрите гранитни плочи пет-шест метра по-надолу. Бойд допълзя до нея.

— Стига си се излежавала! — просъска той. — Ставай и бягай!

Тя направи опит да застане на колене, но Бойд се наведе, сграбчи я за косата и започна да я тегли нагоре. Болката беше толкова остра, че Стефани неволно изхлипа, а ноктите й се забиха в китката му. Той вдигна крак, ботушът му й нанесе болезнен удар в лакътя. Тя отново изкрещя.

— Защо цвилиш? — обърна се и я изгледа той. — Нали това искаше?

Продължиха напред. Стефани изгуби чувство за време и посока. По някое време й хрумна, че Бойд тласка към точката на припадъка колкото нея, толкова и себе си.

Изкачваха се все по-високо, склонът ставаше все по-стръмен. Запълзяха по нещо като пътечка с ширина около половин метър, покрита със ситни камъчета. Вляво от нея се напипваше хлъзгава каменна стена, вдясно тъмнееше пропаст, чиято дълбочина нямаше как да бъде измерена. Хилави дръвчета стърчаха от черните цепнатини между скалите, а храстите между тях бяха толкова бодливи, че с лекота разпаряха както дрехите, така и кожата им. Присвила очи срещу косо падащите дъждовни струи, Стефани забави крачка и направи опит да види пътеката на няколко метра пред себе си. Секунда по-късно юмрукът на Бойд се стовари върху гърба й.

— По-бързо! — спеши я той.

Тя политна, но той не направи опит да я подкрепи. Лявата й ръка панически потърси за какво да се хване и се вкопчи в някакъв клон. Огромен трън разпори кожата й почти до лакътя. Краката й увиснаха в непрогледния мрак. Примигна и успя да зърне Бойд, който се беше спрял на няколко метра от нея и я наблюдаваше с ръце на кръста. Тя забави люлеенето на тялото си, напрегна мускули и започна да се набира обратно към пътеката. Стигна с цената на доста усилия, после, още на четири крака, вдигна глава и го погледна. Очакваше поредната ругатня, но Бойд мълчеше. Не беше нужно да говори. Посланието можеше да бъде разчетено в погледа му: тук предпазни мрежи няма.

Стигнаха до някакво плато. Според Стефани то беше по-скоро седловина между два върха, тъй като вятърът рязко се усили и дъждът започна да пада почти хоризонтално. Прекосиха платото и той я подгони нагоре. На тази височина вече нямаше гъста трева, а само отделни туфи, които надничаха измежду острите скали. Фланелката беше залепнала за тялото й като втора кожа.

Тичаха без посока, изгаряйки и последните остатъци от кислород в дробовете си. Вятърът виеше в ушите им. Тя намали ход колкото да повърне. Изплю последните остатъци от жлъчка и слюнка в тъмната нощ, но не спря. Продължиха напред. Понякога падаше тя, понякога той. В тъмното се чуваше тежкото му дишане. От време на време изпъшкваше — обикновено когато кракът му се хлъзваше по някоя гладка скала. Тя не се огледа нито веднъж. Вървеше напред, принуждавайки го да ускорява ход, за да не изостане. Често го правеше не с мускулите си, а единствено с усилие на волята.