Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 44

— Охо, значи си не само войник, но и психоаналитик. Явно притежаваш разнообразни способности.

— Ти също беше жена с разнообразни способности.

— Ако намекваш за развалена стока, трябва да надникнеш в собствения си двор. Ти ме създаде!

— Знам и си нося отговорността. Сега повече от всякога.

— Не мислиш ли, че е малко късно?

— Защо след Малта се превърна в Петра?

— Това не е твоя работа!

— Не можеш вечно да продължаваш така.

— Как?

— Да избягваш единствения въпрос, който има значение.

— Който има значение за теб — поправи го тя. — А защо не погледнеш себе си? Живееш в този пущинак и се опитваш да забравиш, че Рейчъл вече я няма!

Бойд се въздържа, но с доста усилие на волята.

— За тази вечер май ни стига — промърмори след известно време той, стана и й обърна гръб. — Иначе рискуваме да кажем неща, за които после ще съжаляваме.

Тя лежеше на една страна, свита на топка. Очите й бяха широко отворени, въпреки крайното изтощение. Дъждът барабанеше по прозореца. В мрака се чуваше как пердетата помръдват от течението. От самотата й стана студено, раменете й неволно настръхнаха. В главата й цареше тотално объркване, сърцето й тежеше от гняв.

Стана от леглото, намъкна широк памучен пуловер и тръгна на пръсти по коридора. Под босите й крака студенееха подовите дъски. Спалнята на Бойд беше оттатък кухнята. Вратата изскърца и тя замръзна на място. Не се случи нищо. Но Бойд беше от хората, които насън чуват дори шепот. Нещата си дойдоха по местата в момента, в който надникна през процепа — леглото му беше празно. Спусна се на долния етаж и го чу да тропа из кухнята. Изправена на вратата, тя го чакаше да приключи с процедурата по пълнене на печката с въглища. Той усети присъствието й още преди да я види. Остави кофата на пода и рязко се обърна.

— Извинявай — прошепна тя.

— Няма за какво.

— Начинът, по който се държах, не отговаря на това, което чувствам.

— Ти не си обучена да се държиш така, както се чувстваш.

— Знам. Но не искам да си създавам нови врагове.

Пристъпи напред, повдигна се на пръсти и го целуна в устата. Бойд остана неподвижен. Нито я прегърна, нито я отблъсна. Когато целувката свърши и тя се дръпна крачка назад, той запази мълчание.

— През целия си съзнателен живот не говоря за това, което чувствам.

— Стефани…

— Ще кажеш, че идеята не е добра, нали? Няма смисъл да си хабиш дъха. Това не е някакъв безразсъден импулс, идеята за него си стои в главата ми вече четири години. Когато тичаме из пущинаците и ти ми крещиш, аз ясно усещам, че не влагаш сърце в ругатните си. Когато ме гледаш, очите ти те издават. Хайде, кажи ми, че не си мислил за същото…

Когато проговори, тя разбра, че гърлото му е страшно пресъхнало.

— Идеята наистина не е добра!

Тя изхлузи пуловера през глава и го пусна на пода. В кухнята беше топло, при контакта с топлия въздух голата й кожа потръпна от удоволствие.

— Това някаква игра ли е, Стефани?

— Не е игра.

— Тогава какво е?

— Ние просто сме двама души, които си приличат и които няма какво да губят.