Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 38

5.

Можеш да си създадеш дом, можеш да си изградиш живот, но никога не създавай нещо, което да не можеш да напуснеш за една секунда.

Човекът, родил тази сентенция, е Иън Бойд — един заклет самотник, издялан сякаш от съдърландски гранит. Миналото на този човек е свързано с военните. Детайлите на това минало са затворени в папки, които в даден момент изчезват. И днес кариерата му е покрита с дълбоко мълчание. Той повече от всеки друг е отговорен за преобразяването на Стефани Патрик в Петра Ройтер. Той я беше учил да оцелява в екстремални условия, беше й показвал как да убива и да не изпитва нищо. Под негово ръководство тя беше станала по-силна, по-бърза и по-годна за специални операции — нещо, което никога не бе вярвала, че може да се случи. По време на уроците Бойд се държеше грубо и дори жестоко. Самите уроци бяха отвратителни и понякога брутални. А Стефани се оказа изключителна ученичка.

Зърна го през прозореца на вагона, докато влакът намаляваше ход и спираше на гара Леърг. Беше мъж с едър кокал, но стегнат и строен. Стоеше облегнат на един ланд ровър със скръстени пред гърдите ръце, а вятърът развяваше къдриците на гъстата му руса коса. Носеше изтъркани джинси, ловджийски ботуши и тъмнозелена фланелка.

Стефани беше единствената пътничка, която стъпи на перона. Бойд отвори вратичката на ланд ровъра пред нея, но не предложи да й поеме раницата. Потеглиха от гарата, пресякоха Леърг и поеха по пътя, който се извиваше край брега на езерото Лох Шин. Бойд шофираше бързо, ловко задминавайки другите превозни средства на късите отсечки, които позволяваха това. От време на време външните гуми на джипа захапваха влажната трева на банкета. Стефани се вкопчи здраво в ръкохватката на вратата, надявайки се той да не го забележи.

Облаците препускаха на север, надбягваха ги, игриво пропускайки по някой заблуден слънчев лъч. За миг околността светваше в златистопурпурни и зеленикаво-ръждиви оттенъци, после сивотата отново вземаше връх. Вятърът разклащаше лъскавата трева, превръщайки я в спомен за бурно море. Плъзгаха се покрай отдавна изоставени каменни къщи от деветнадесети век, а също така и покрай доста по-нови, но пак със заковани прозорци. Такива са белезите на прогреса. На банкета, съвсем близо до асфалтовата настилка, бяха подредени стройни купчини торф, които чакаха да бъдат пренесени до най-близките пещи.

Задминаха някакъв жълт камион, който се оказа местната подвижна библиотека, след което Бойд най-сетне наруши мълчанието.

— Александър ми каза, че живееш в Южна Франция.

— Вярно е.

— Под името Шнайдер.

— Точно така.

— Това е моминското име на майка ти, нали?

— Да.

— Много жалко, Стефани — поклати глава той. — Точно от теб не съм очаквал подобно нещо.

След моста Лаксфорд завиха надясно и поеха по черен път, който плътно следваше извивките на терена. Джипът се разклати, колелата му започнаха да подскачат по заоблени, покрити с мъх камъни, да потъват в локви застояла вода, да трополят по тесни мостчета, покрити с железопътни траверси.

Тя знаеше какво й предстои: наранявания, студ и изтощение. Но въпреки това се чувстваше у дома си. Или не — по-скоро някаква връзка, някакво чувство за приближаване към нещо близко. Колкото повече се отдалечаваха на север, толкова по-прояснено ставаше съзнанието й. От провала на психологическата оценка на Мартин Палмър бяха изминали три дни. Видяла примирението в очите на Александър, тя веднага разбра, че последната му надежда ще бъде Бойд. Не хранеше илюзии относно режима, който я чакаше, но въпреки това изпита радост от завръщането.