Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 30

Отначало въпросите са общи, а той се стреми да подреди в хронологичен ред всички събития след Малта. На мен ми е все едно. Започвам да лъжа по-късно, когато въпросите му стават по-специфични, насочени към детайла. Не през цялото време, а само когато трябва. Хвърлям му по някой оглозган кокал, за да има с какво да се занимава, но го държа далеч от своята плът и кръв.

— Губиш си времето — обявих аз на петата сутрин. — Нямаш никаква представа дали ти казвам истината.

— Ще разбера, повярвай ми.

— Само ако аз ти позволя.

Което от време на време и правя. Има изключения въпреки инстинктивния ми стремеж да не му давам нищо. Искам да го накарам да разбере, че онази Петра, в която се бях превърнала, беше много по-добра от тази, която бе създадена в Маджента Хаус. Докато му описвам как съм се промъкнала във вилата крепост на Марио Гусман над Оаксака и тихо отнемам живота на мексиканския наркобарон, в гласа ми потрепва нескрита гордост. Александър се прави, че не забелязва нищо. А аз с удоволствие му описвам как съм живяла почти цяла седмица в една канализационна шахта в Грозни, преди да пусна един-единствен снайперски точен куршум в челото на руския генерал Владимир Тимошенко.

Би трябвало да се засрамя от описанието на такива неща, но не изпитвам нищо подобно. Докато му ги разказвам — само на него — аз изпитвам удоволствие. Това се дължи на извратеното влияние, което този човек упражнява над мен.

В края на всеки работен ден аз правя опит да оставя гнева си под покрива на Маджента Хаус, но това е почти невъзможно. Следват едночасово пътуване с метрото в най-натоварените часове, покупка на нещо за ядене във „Уейтроуз“, вечер пред телевизора и нощ на неспокоен сън. Липсва ми Лорен, липсва ми кучешкият лай, който долита от долината. Липсва ми жуженето на цикадите, лавандуловия аромат, чашата вино на терасата.

В петък следобед Александър пита:

— Всичките ти финансови дела са били поети от Стърн, нали?

— Той е информационен брокер, а не мой счетоводител или банкер — отвръщам аз.

— Но е преговарял от твое име?

— Да.

— Колко пари си направила с негова помощ?

— Това не е твоя работа.

— Сега го правя моя работа.

Свивам рамене и отговарям:

— Много повече, отколкото съм получила от теб.

Александър изглежда абсолютно бесен.

— Много повече! — повтарям аз и на лицето ми се появява лукава усмивка.

Навлизаме във втората седмица. Аз съм тъжна и мълчалива, но от време на времеви готова за битка. Караме се по няколко пъти на ден. В хода на този процес изплуват най-нелицеприятните запаси от думи в речника ми. В четвъртък следобед водим поредната разгорещена битка, изправени в средата на кабинета му. В един момент аз се обръщам и излитам навън, затръшвайки вратата след себе си. Не намалявам ход, преди да съм напуснала сградата. Роузи Шодхъри ме настига чак на входа на парка Виктория Ембанкмънт.

Приближава се към мен като към куче, което хапе.

— Стефани?

Аз продължавам да крача, но вече знам, че няма къде да отида.

— Какво?

— Добре ли си?

— На теб пък какво ти пука?