Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 255
Марк Бърнел
— Стоп!
Коридорът беше толкова тесен, че с разперени ръце Стефани положително би могла да докосне и двете му стени. Далечният му край се разтапяше в мрака. Стената вляво беше външна — зад нея се долавяше шума на дъжда.
— На колене!
Тя мълчаливо се подчини.
— Ръцете на тила!
— Трофей ли ще бъда? — горчиво се усмихна Стефани.
Драгица не обърна внимание на въпроса.
— Искам да ми кажеш нещо, Петра… Що за човек е Костя?
Стефани изненадано потръпна. Това беше последното нещо на света, за което би помислила при създалите се обстоятелства. А и отговорът едва ли беше лесен.
— В какъв смисъл? — попита на глас тя.
— Що за човек е той? През цялото време, докато бях с Олег, а след това и с Владимир, аз го наблюдавах и му се чудех… Честно ще ти призная, че когато ви видях заедно, изпитах нещо като ревност.
— Знаела си за нас?
— Разбира се.
— И Ватукин ли знаеше?
— Не, разбира се — засмя се Драгица. — Не бъди глупава. Владимир си беше типичен руснак. Но аз веднага усетих. Там, в кафене „Пушкин“, страшно много си личеше, че криете нещо.
— Нека позная — рече с лека въздишка Стефани. — Ти ще ме гръмнеш, а след това ще се появиш точно навреме, за да утешиш опечаления Костя. Това ли е идеята?
— Не бях мислила по този въпрос, но идеята ми харесва… Благодаря ти.
— Моля, за нищо.
— Кажи ми.
Какво ли имаше за губене?
— Той е чудесен — промълви тя.
—
— Това не е твоя работа.
— Обичаш ли го?!
— Да.
— Преди малко каза, че е чудесен…
— Да.
От мрака зад гърба й долетя тих смях.
— И аз така си помислих…
Драгица натисна спусъка.
Стефани чу изстрела, но не почувства нищо. Секунда по-късно до слуха й достигнаха забързани стъпки, в коридора се почувства ледено течение, затръшна се врата. За момент замръзна на мястото си, после бавно се огледа. Беше сама. Скочи на крака, зърна ивица дневна светлина и силно блъсна вратата. Озова се в тясна странична алея. Тръгна надясно, прескачайки два реда бодлива тел и купчина подгизнал боклук.
Миг по-късно изскочи на Петдесет и четвърта, главата й светкавично се завъртя наляво, а след това и надясно. През дъжда видя стреснати лица, чадъри, шапки, превити рамене. Никаква Драгица Марич…
28.
Нямаше как да отиде направо при Комаров. Имаше нужда от размисъл. Реши да тръгне пеша — през улиците, обозначени с цифрата 50, през Сентръл Парк Уест с блока на Джордж Салиби, чиито най-горни етажи все още бяха почернени от пожара, а след това и през самия парк.
Когато стигна апартамента, вече беше подгизнала. Той не я попита нищо, тя не му каза нищо. Влезе в спалнята, свали мокрите си дрехи и уви голяма хавлия около тялото си. После се върна в дневната и седна на един от диваните, свита на кълбо. Знаеше, че съвсем скоро тялото й ще започне да плаща. Но сега не, все още не… Не би го допуснала.
— Няма ли… няма ли да правим нещо? — попита Комаров.
Тя поклати глава.
— Утре ще се наложи да гледаме през рамо. Това е последният ни ден, нека му се наслаждаваме. Не го ли сторим, сигурно ще съжаляваме.
