Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 257
Марк Бърнел
Задържам до последния миг. Готвят се да затворят изхода. Трябва да бъда последната, която ще се качи на борда. Подавам картата и получавам талона от нея. Последен поглед през рамо, след това тръгвам по извития като пъпна връв ръкав по посока на самолета. Пред очите ми изплува отворената врата. Той също. Спирам на място. От двете му страни са се изправили мъже с униформи на летищните власти. Преди време Борис Бергщайн ми беше споменал, че Костя разполага със свои хора на летище „Кенеди“. Не уточни за какви хора става въпрос, но пред себе си виждах доказателство за правотата на думите му.
— Остави ми бележка, а?
Не можеше да скрие огорчението си.
— Не знаех какво друго да направя. Нямах сили да ти го кажа в очите.
Униформените служители галантно се дръпнаха встрани.
— Какво ще кажеш за бъдещето, Стефани?
— Няма такова нещо — отвръщам. — Не и за нас.
— Но вчера имаше, нали?
— Да.
— А сега няма…
— Няма.
— Защо?
— Просто няма — клатя глава аз.
— Това не е отговор.
— Съжалявам.
— Трябва да поговорим.
— Не.
— Ще хванеш следващия полет.
— Не мога.
— Можеш. — Той маха с ръка към двамата униформени в дъното на ръкава. — Те ще го уредят…
— Не разбираш — въздишам аз. — Това е част от сделката…
— Каква сделка?
— Сделката, която сключих тази сутрин, докато ти още спеше.
— За какво говориш?
— Това е единственият начин да съм сигурна, че ще останеш жив, Костя…
— Как по-точно?
— Като се върна обратно…
— В Лондон?
— Да.
В очите му се появи недоверие, примесено със смайване.
— В Маджента Хаус?!
— Да.
— Не!
— Няма друг начин.
— Не можеш да го направиш! Аз няма да ти позволя! Особено след всичко онова, което ми разказа…
Единият от униформените пристъпи към нас и притеснено се окашля:
— Извинете, но…
Костя нетърпеливо махна с ръка:
— Още една минута, ако обичате!
— Не можем да бягаме — казвам аз. — Вече сме наясно, че живот в транзитната зала не може да се получи… Опитахме, нали? За известно време става, но не и завинаги. В края на краищата спираш, решил, че най-сетне си намерил своето място, установяваш се, опитваш да изградиш нов живот. И тогава те откриват…
— Не е задължително…
— Задължително е — клатя глава аз. — Просто не ги познаваш. Те са неуморни, те са като роботи, които няма да спрат, докато не те открият. Можем да им се изплъзваме за месец, дори за година или пет. Но в крайна сметка ще ни открият.
— Готов съм да рискувам.
— Аз обаче не съм.
— Защо?
Гласът ми потрепва, за пръв път.
— Прекалено е егоистично… — Протягам ръце и го прегръщам. — Много хора зависят от теб, Костя. Имат нужда от теб. Спомни си онези мъже и жени в сиропиталището, за Людмила, Андрей и Макс… За Мохамед Саеф и децата от дома за сираци в Измайлово. За останалите, които дори не познавам. Не мога да те отнема от тях. Съжалявам, но просто не мога…
