Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 246

— Какво искаш?

— Пистолет.

— Кога?

— Сега.

— Тук нямам пистолети.

— Наистина ли?

— Не е безопасно — въздъхна Ву Лин и поклати глава.

Стефани направи крачка напред и той побърза да отстъпи.

— Защо имам чувството, че ще се чувстваш много по-безопасно с пистолет? — заплашително попита тя. — Всеки би могъл да ти скочи, особено ако вземем предвид бизнеса, който въртиш тук. Най-вероятно пациент с лошо поставена пломба. Американците много обичат да се оплакват. Все си пробутал някой боклук на някого.

Колебанието му си пролича съвсем ясно. Беше сигурно, че я помни, но май беше забравил точните параметри на сделката им.

— Един час…

— Сега!

— Невъзможно!

В подноса на спомагателната масичка имаше употребени инструменти. Ву Лин забеляза погледа на Стефани и започна да отстъпва към ъгъла.

— При последната ни среща те предупредих, че допускаш грешка, като ме мамиш — хладно процеди тя.

Това се оказа достатъчно. След още една-две зле прикрити заплахи китаецът отвори чекмеджето на работната маса. Пистолетът беше колт от модела „Делта Елит“, пригоден за пълнител с 10-милиметрови патрони. Щатски модел от 87-ма, изработен от синкава стомана и ръкохватка от черен неопрен. Тя го пусна в раничката, която едва тази сутрин си беше купила от универсалния магазин „Стокман“ в Хелзинки. Пак там се беше снабдила с пълен комплект нови дрехи. Онези, с които пристигна във Финландия под името Ирен Марсо, си останаха там — в странноприемницата до гарата.

Малко преди девет слезе от едно такси на Пето авеню. Комаров я отведе в апартамента си, затвори вратата и впи устни в нейните. После я отдалечи от себе си и хвана главата й с две ръце.

— Хей, какво е станало с теб?

— Прегърни ме — прошепна тя.

Той го направи толкова здраво, че костите й пропукаха.

— Всичко ли свърши?

— Почти.

27.

Сакото на Комаров беше хвърлено на дивана, с вратовръзката отгоре. Ръкавите му бяха навити до лактите, от единия стърчеше син православен кръст, а от другия сгърчена сивкавозелена лента. Предложи й да избира между две умрели от студ водки — „Московская“ и „Желка“.

— „Московская“ — отсече Стефани и смъкна раницата от гърба си.

Той сипа по два пръста в две чаши от дебело стъкло и й подаде едната.

— Разполагаме с тази вечер и утре вечерта — обяви тя. — След това трябва да изчезваме.

— А утре през деня?

— Нищо необичайно — сви рамене тя.

— Ще има нещо необичайно — усмихна се той.

— Говоря сериозно, Костя. Под наблюдение си.

Усмивката му бързо се стопи.

— Какво?!

— Ще бягаме не заради мен, а заради теб.

От изражението му пролича, че е безкрайно объркан.

— Узбекът, който е бил убит във Воронеж… Ти ли го направи?

Очите му се превърнаха в две тесни цепки.

— Питаш ме дали наистина съм Донът от Дон?