Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 245

— Но на теб не ти пука кой точно ще го извърши, стига да получиш това, което искаш. Живот за живот. В крайна сметка за това става въпрос, нали?

Събуждам се и поглеждам през прозореца. Отначало виждам единствено облаци. После бавно осъзнавам, че това не са облаци, а лед и сняг. Гренландия — просторна и девствено бяла, се простира чак до хоризонта. Едно мъничко черно петънце бърза да прекоси този смайващо бял екран. Това е полет МД-11 на авиокомпания „Финеър“, дестилация Ню Йорк.

— Желаете ли нещо? Капучино, вода?

Стюардесата се е надвесила над мен, на устните й играе любезна усмивка.

— Едно капучино, моля ви…

Придърпвам краката си под одеялото и ги подгъвам под тялото си, което продължава да пулсира от болка. Пътувам в бизнес класа, кабината е наполовина пълна. Повечето пътници спят, един-двама гледат филми. Поглеждам часовника си. Дремала съм близо три часа, което е с близо три часа повече в сравнение с предишната ми нощ в странноприемницата.

До сделката остават двадесет и четири часа. Дотогава Комаров е в безопасност, просто защото Александър се нуждае от мен. След това ще направим опит да избягаме, разбира се. Но няма да успеем. Александър е наясно, че не може да вярва на думата ми и това означава само едно — Костя вече е под наблюдение. Екип от четири или пет човека, които със сигурност вече са заели позиция. В противен случай Александър никога не би се съгласил на този компромис. Нищо няма да усетим. Те знаят всичко за мен и ще бъдат подготвени. Още при първото съмнение ще ликвидират и двама ни. Не мога да разчитам дори на по-добрите си лични качества, просто защото срещу мен ще бъдат изпратени много добри специалисти. Бойд ще има грижата за това. Каква ирония на съдбата, господи. Сигурна съм, че това ще го довърши. Ех, ако можеше да знае…

Аз съм част от уравнението на Александър и от този факт на него със сигурност му текат лигите. Дали да спася себе си като убия Костя? Или да умра с него, докато се опитваме да избягаме? Александър не храни никакви илюзии относно моето поведение. Познаваме се прекалено добре, за да мога да го заблудя с обещанието, което му дадох.

Стюардесата се връща с моето капучино и аз продължавам да се нося над величественото бяло платно, наречено Гренландия.

Двама души се караха пред кафене „Севън Джой“. Стефани прекоси Мълбъри стрийт и започна да слиза по стръмните стъпала към мазето. Коридорът миришеше на влажни палта, евтини пури и анасон. Пред зъболекарския кабинет на Ву Лин нямаше никого. Тя отвори, без да чука. Ву Лин беше в дъното на помещението, приведен над някаква епруветка, до която гореше спиртна лампа.

— Затворено е — промърмори той, без да вдига глава.

— Още по-добре.

Той се завъртя и втренчи късогледите си очи в лицето й. В следващия миг я позна и в очите му пробяга тревога.

— Какво търсиш тук?

— Нека кажем, че не съм тук за запълване на каналите — хладно го изгледа тя.

— Не бива да идваш така, без първо да се обадиш по телефона.

— Съжалявам, но нямах време.

Което си беше чиста истина. Самолетът на „Финеър“ беше кацнал в четири и двадесет, с малко закъснение. После, в продължение на близо три часа, Франка Мюлер се бори с формалностите на емиграционните служби на летище „Кенеди“ и тежкия трафик по посока на Манхатън. Това едва ли е рекордно постижение, но не е чак толкова лошо, прецени Стефани.