Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 244

— Това не е вярно!

— Тогава ми посочи поне една продължителна връзка в миналото си.

— Тази…

Грешка. Осъзна я в момента, в който думата излетя от устата й.

— Чукаш един богат престъпник, с когото се срещаш из разни хотели… Нима наистина вярваш, че това е връзката на живота ти?

Бих могла да споря с него, бих могла да хвърля остатъка от какаото си в лицето му. Но какво от това? Не желая да свързвам Александър с нито едно приятно чувство у себе си, дори и с най-мимолетното.

— Хора като Комаров не ги изправят пред съда — казва той.

— Защото хора като теб ги застрелват — казвам аз.

— Те подкупват съдиите, заплашват съдебните заседатели, унищожават уликите, убиват свидетелите… И в момента, в който отново излязат на улицата, бизнесът продължава да тече както обикновено, с всичките съпътстващи го страдания. Но във всеки случай ние не изгаряме от желание непременно да ги изправим пред съда, нали? Защото бог знае какви мръсни тайни могат да видят бял свят.

Пред очите ми изплува общежитието за бездомници и домът за сираци в Измайлово.

— Тук грешиш — казвам аз, макар да съм убедена, че няма никакъв смисъл да го убеждавам.

— Всъщност това няма никакво значение — въздиша той. — И не те засяга. Възнамерявам да изпратя друг човек.

— Не можеш.

— Този въпрос не подлежи на дискусии, Стефани.

— Ако го убиеш, ще направя така, че сделката да се осъществи — заплашвам го аз.

— Мисля, че няма да го сториш! — ръмжи Александър и насочва обвинително показалец в гърдите ми. — Но дори и да го сториш, то едва ли ще промени нещата…

— Мръсник!

— Не ме разбираш. Аз ти правя отстъпка — поемаш грижата за Ватукин и отново сме чисти. След това можеш да вървиш където пожелаеш.

— Ти не ме разбираш! — съскам аз.

— Стефани, те и двамата вече са мъртви!

— Не е толкова просто — упорствам аз.

— Напротив — клати глава той.

Искам да крещя, но не го правя. Защото той е прав. В неговия свят — реалния свят — сложните неща винаги могат да станат прости. Това му е работата. Предлага ясни и категорични решения за всички сложни проблеми. Със същото се занимава и Петра.

— Тогава нека аз да го направя.

Следва дълго, изпълнено с недоверие мълчание.

— Не говориш сериозно — най-сетне промърморва той.

Очите ни се срещат.

— Говоря напълно сериозно — уверявам го аз.

— Няма да стане.

— Моля те.

— Забрави, Стефани. Нека нещата си останат анонимни.

— Дължиш ми го.

— Не ти дължа нищо.

Навеждам се напред. Гласът ми е тих, но недвусмислено ясен.

— Искаш го мъртъв? Окей. Все някой трябва да го свърши, което означава, че мога и аз. Знам, че при всички случаи ще ни наблюдаваш, тъй че какво губиш?

— Страхувам се, че си прекалено добра за…

— Глупости!

— Това е истината. И двамата я знаем.

— Давам ти думата си.

Това предизвиква иронична усмивка.

— Не бих казал, че точно такава е представата ми за стопроцентова гаранция.