Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 238

Затварям след себе си. Мислено правя списък на нещата, от които се нуждая. Часовникът в кухнята показва девет и тридесет и четири. Влизам в банята и пъхам главата си под крана. Измивам кръвта и мръсотията от лицето си, правя същото и с ръцете си. Повечето рани по тялото ми могат да почакат, но не и носът, който е извит под странен ъгъл. Стискам върха между палеца и показалеца си и се опитвам да го изправя. Той е неестествено мек, почти течен… Отвътре ме дращят счупените хрущяли, едната му страна е необичайно издута. Хващам го здраво с две ръце, поемам си дълбоко дъх и рязко натискам. Нещо пропуква, остра болка пронизва синусите ми, от ноздрите бликва кръв.

Подобрението не е голямо, но все пак видимо. Почиствам кръвта с нова порция студена вода, подсушавам се, след което набързо нанасям фон дьо тен върху най-тежките поражения на лицето си. Цепката над веждата си мажа с вазелин, след което се прехвърлям в спалнята, за да се преоблека. Вадя от гардероба две фланелки, чифт джинси, чорапи, ботуши и дебел памучен пуловер. Грабвам малкото електрическо фенерче и се връщам в банята. Натиквам тоалетните принадлежности в меката чантичка и бързо излизам в коридора. Време е да тръгвам.

Отново се качвам в мерцедеса и подкарвам към заключените гаражи на петдесетина метра по-нататък. Чаровникът на таблото показва девет и четиридесет и четири. Отварям вратата и хуквам към гълъбарника. Захвърлям фенерчето, скубя изсъхналата трева зад него, разривам снега. Когато откривам горната част на дупката, използвам щангата, за да разкъртя замръзналата земя. Ключът е там, където съм го оставила. Щраквам катинара и влизам в бараката. Гълъбите са плътно притиснати един до друг и ме гледат с червеникавите си очички. Лъчът на фенерчето напипва решетката в дъното. Вадя я от дупката на канализацията и издърпвам черната корда, на края на която е завързано херметично затворено найлоново пликче. То съдържа резервната ми самоличност, изработена от Сирил Брадфийлд.

Ирен Марсо, гражданка на Швейцария.

Зарязвам мерцедеса пред Казанската гара точно в десет и осем минути. Златният час е изтекъл. Какво ли е предприел за това време Ватукин? Прекосявам улицата по посока на Ленинградската гара и почти не усещам краката си. Чувствам се на края на силите си.

Влизам в билетния център и изкачвам стълбите към гишетата на горния етаж, където се продават билети за Талин и Хелзинки. Тук най-сетне ми се усмихва късметът. Пред гишетата няма нито един човек. Избирам си едно от тях, на което работи жена. Тя има подпухнало лице, зле изрусена коса и уморен вид.

— Закъсняла ли съм за „Толстой“? — питам.

Тя се втренчва в раните и охлузванията ми, после поглежда и часовника си.

— Още не…

— Самостоятелно купе?

— До Хелзинки ли?