Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 239

Кимам с глава, придавам си невинно изражение на лицето и питам:

— Всички билети ли са продадени?

— Почти.

— Има ли някакъв шанс да получа самостоятелно купе?

Жената се консултира с компютъра.

— Във втора класа няма. Но имаме три първокласни купета, които…

— Ще взема едното.

— То е с две легла…

— Няма значение.

Тя започва да обработва билета. Аз дърпам ципа на найлоновото пликче и измъквам пачка рубли. Веждата на русокосата леко се повдига. Някогашната Петра се пробужда у мен. С лекота разчитам мислите, които й минават през главата и бързам да нанеса превантивен удар:

— Най-сетне се отървах от тоя мръсник! — мърморя сякаш на себе си аз.

Тя отново оглежда обезобразеното ми лице.

— Добре ли сте?

Един бог знае откъде се появиха сълзите, които се търкалят надолу по блузите ми.

— Ще се оправя — шепна аз.

Качвам се на експреса в десет и петнадесет, малко след изтичането на златния час. Влакът потегля от Ленинградската гара точно в десет и седемнадесет, както пише в разписанието.

26.

Влакът пълзеше през града, в посока северозапад. Стефани затвори плъзгащата се врата на купето и сложи резето. Вътре беше топло и задушно, с два еднакво неудобни дивана легла. Погледна физиономията си, отразена от огледалото на гърба на вратата, и изведнъж й се приплака. Не заради външния й вид, а заради това, което се криеше зад него. Борис Бергщайн, Йосиф Бергщайн, Салман Рифат, Марсел Клаесен и всички останали, обединени и ангажирани от самата нея.

Тъмнината отвъд стъклото внушаваше сигурност. С напускането на Москва изгоряха и последните остатъци от адреналин в кръвта й. В резултат се усили болката от многобройните й рани. Стана да разгледа носа си в огледалото. Не изглеждаше добре, но се понасяше. Под ноздрите й се виждаха засъхнали петънца кръв. В сака имаше тубичка „Савлон“. Втри част от него в прогорените си рани, щипенето беше ужасно. Същото стори и с останалите рани по тялото си, а след това смъкна обувките и чорапите си, за да обърне внимание на стъпалата си — мръсни и изпонарязани. Там отиде и останалата част от мазилото.

Легна си. По коридора шеташе шафнерът, мина и количка, предлагаща храна и напитки от вагон-ресторанта. На вратата се почука. Желаете ли нещо за ядене, за пиене? Не, благодаря, отвърна тя.

Монотонното потракване на колелата бавно я унесе. В един момент беше събудена от разправия на висок глас в съседното купе. Часът беше два и тридесет и пет, което означаваше, че в Манхатън е привечер. В Манхатън, където е Комаров. Време за коктейли, прецени тя. В някой моден бар, в който пианистът свири парчета на Коул Портър или Синатра. Болеше я всеки квадратен сантиметър от тялото, зъзнеше въпреки силното отопление. Непрогледният мрак зад стъклото се разсейваше от някоя и друга самотна лампа край линията или далечните светлини на самотно стопанство.

Йосиф и Борис Бергщайн — вуйчо и племенник. Единият убит от нея, другият — убит, докато я спасява. И двамата на едно и също място. Усещаше, че това би трябвало да означава нещо, но опитът й казваше друго — смъртта рядко може да бъде многозначителна, тя почти винаги е рутинна.