Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 237

Избирам мерцедеса. Премръзналите ми пръсти не могат да завъртят стартерния ключ. Колата е с автоматични скорости. Слагам лоста на „драйв“, освобождавам ръчната и настъпвам газта. Босият ми крак е толкова премръзнал, че се изплъзва от педала. Колата губи скорост. Опитвам отново и този път колелата свирят на високи обороти. От странична врата на халето изскача някакъв мъж, който очевидно не е добре. Лявата му ръка притиска гръдния кош, в дясната се поклаща пистолет. Няма време за маневри, насочвам колата право срещу него. Той стреля, но куршумът отнася огледалцето на дясната врата. Бронята го повдига във въздуха, а дясната страна на возилото го размазва в бетонната стена, обшита с гофрирана ламарина. Физически усещам как тялото му се сплесква по продължението на колата.

Профучавам през отворения портал и изскачам на черния път, без да се интересувам от евентуален насрещен трафик. Едва сега си давам сметка, че карам на тъмно и включвам фаровете. Пътни знаци липсват, но аз зная къде приблизително се намирам. Насочвам колата в посока, обратна на центъра на Москва. За по-малко от пет минути излизам на външния пръстен на околовръстното шосе и продължавам да се отдалечавам на север. Не мога да си позволя да привличам вниманието и затова карам в рамките на разрешената скорост, опитвайки се да шофирам нормално. Това ми се отдава все по-трудно, тъй като телесната ми температура започва да се повишава и крайниците ми неудържимо треперят.

Това е златният ми час. Хвърлям поглед към часовника на таблото, който показва девет и десет. Вадя петте минути, които съм изразходвала за измъкването и изчислявам, че разполагам с времето до десет без пет. Златният час винаги е първият час. Часът на предимството, часът, в който другите правят опит да оценят щетите си и да съставят някакъв план. По време на криза човек трябва максимално да се възползва от златния час.

В девет и двадесет и пет напускам външния околовръстен пръстен, в девет и половина изключвам двигателя пред входа на блока в Бибирево. Не забелязвам някаква особена активност наоколо, но в далечината се мярват две сенки, които предпазливо се промъкват от вход на вход. Изключвам фаровете и си поемам дълбоко дъх. Нямам друг избор.

Слизам от колата. Студът вече ми действа много зле, тъй като тялото ми е частично затоплено. Отварям багажника, намирам комплекта за смяна на гуми и измъквам щангата. После заключвам колата и тръгвам към блока. Една двойка излиза от асансьора, вижда ме и смаяно се заковава на място. Мръсна жена, облечена само в окървавена фланелка и памучни бикини размахва автомобилна щанга в дясната си ръка, чийто лакът е обезобразен от прегаряния с цигара. Те виждат още многобройните ми рани, кръвта, счупеният нос, насиненото око, разбитата уста и рошавата тъмна коса. Смаяни са прекалено много, за да кажат нещо. Дори не ме питат добре ли съм…

Минавам покрай тях, влизам в асансьора и се моля паянтовата кабина да не заседне между етажите. Моят коридор е пуст и това предизвиква въздишка на облекчение. Не разполагам с ключовете си, затова събирам всички сили, които са ми останали, после тикам щангата в процепа срещу елементарната ключалка. Тя отстъпва при втория ми опит и аз се промъквам във вътрешността на апартамента. Ако някой ме дебне тук, значи край… Нямам сили да се справя с нов противник.