Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 236

Насочиха се към стълбите в другия край на площадката и започнаха да се спускат по тях, стараейки се да не вдигат шум. Забелязаха ги точно когато бяха по средата.

— Обратно! — излая Бергщайн и я тласна нагоре по стълбите.

Отдолу се разнесоха викове и тропот на тичащи крака. Екна единичен изстрел, последван от продължителен залп. Бергщайн отвърна на огъня. Заглушителят тракаше като развален касов апарат. Някой извика от болка, до слуха й достигна изтракването на оръжие, изпуснато на цимента. После на сантиметри от нея се разнесе глуха кашлица.

Металното стъпало, на което беше стъпила, се разтърси от тежестта на падащото му тяло. Обърна се. Бергщайн притискаше корема си с две ръце, между пръстите му бликаше кръв. Но умът му все още работеше. Изстреля един куршум в отговор и Стефани видя как двамината под тях потърсиха прикритието на ролка дебело стоманено въже.

Тя протегна ръка:

— Хвани ме!

Над главата й свирна куршум, който пръсна на сол прозореца в дъното.

— Не…

— Дай ръка!

— Ти върви…

— Не!

Той изстреля още един патрон.

— Бягай! Открий ги! Накарай ги да си платят!

— Няма да те изоставя.

Той я стрелна с поглед, в който се четеше странна смесица между молба и гняв.

— Направи го заради Борис! Направи го за майка му, за мен!…

Стефани беше напълно парализирана.

— Влез във връзка със Стърн — накъсано добави Бергщайн. — Той има нещо за теб…

— Какво?!

— Хей, какво ти става? — облещи се насреща й възрастният човек. — Нима забрави коя си?!

Не, не съм забравила. Знам коя съм. За пръв път след Белград аз съм Петра Ройтер.

Куршумите рикошират в металните листове, откъртват парчета бетон. Бергщайн в най-добрия случай ще ми спечели десетина секунди. Споглеждаме се за последен път, после аз се обръщам и хуквам към правоъгълното прозорче, което се вижда между желязното стълбище и заварената врата на аварийния изход. Хвърлям се срещу стъклото, свивайки тялото си на топка. Така, както са ме учили. Отново съм на Сентръл Парк Уест, литнала срещу неизвестността. Експлодирам в нощта сред хиляди парченца стъкло. Започвам да падам, после се блъскам в някаква стена. Лявото ми рамо изригва в пареща болка. Пак… Бетонът сваля кожа от лявото ми бедро и част от ръката. Удрям се в ръбовете на противопожарната стълба и се стоварвам на площадката под нея.

Усещам всяка една от раните си, но адреналинът ме тласка напред. Надигам се от бетона под противопожарната стълба и за пръв път умът ми настига тялото. Основният ми приоритет е да очистя района. Вторият — да се стопля.

Тичам с боси крака покрай стената на цеха. Долната част на ходилата изобщо не ме боли, тъй като е изтръпнала. Но болката ще дойде по-късно. Ледът е остър като начупени стъклени късове. Стрелбата зад гърба ми продължава — значи той още е жив. Засега. Пред халето са паркирани четири коли. На две от тях ключовете са на таблото. Несъмнено оставени там от мъжете, хукнали да видят кой стреля в халето.