Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 240

Когато се събуди за втори път, мускулите й бяха напълно блокирали. След двадесет минути болезнени упражнения успя да вкара минимум кръв в жилите си. Във Виборг влакът беше проверен от екип митничари и тя бе принудена да влезе в новата си роля на швейцарска туристка, която не говори руски. Официалните лица я гледаха отначало с подозрение, а след това със загриженост. Единият от тях знаеше малко немски. Била нападната от бандити, обясни тя. Но проблемът вече бил решен от московската полиция. Сега искала да забрави всичко и се надявала да стигне без проблеми до Финландия, където имала приятели.

Точно в единадесет и половина експресът „Толстой“ навлезе в централната гара на Хелзинки. Утрото беше прекрасно. По синьото небе нямаше нито едно облаче, а температурата беше минус петнадесет по Целзий. Преди да напусне сградата на терминала, Стефани се насочи към дългата редица телефонни автомати и позвъни в Маджента Хаус.

— „Аделфи Травъл“, добро утро.

— Искам да говоря с Александър.

— Тук нямаме човек с такова…

— Спестете ми това, за бога!

— Съжалявам, но вероятно сте сбъркала номера.

— Маркет-Ийст-едно-едно-шест-четири-Ар-Пи.

— Момент, моля.

Роузи Шодхъри беше тази, която дойде на телефона.

— Стефани, къде си?

— В Хелзинки. Слушай, искам да му предадеш нещо от мен. Спешно е.

Приключила с разговора, тя прекоси площада пред гарата и пое нагоре по улица „Вилхон“. Трите етажа над ресторант „Хамлет“ бяха заети от три самостоятелни хотела — всеки на отделен етаж. Стефани си избра средния, носещ нищо неозначаващото име „Странноприемница Централна гара“. Една маса с изкуствено покритие играеше ролята на рецепция. Зад нея седеше кльощав мъж с мазна, прибрана на конска опашка коса, облечен в черни кожени панталони и лилава фланелка с дълъг ръкав с избелелия лик на Робърт Плант отпред. Някъде около петдесетгодишен, прецени Стефани. Очите му зад стъклата на очилата гледаха равнодушно.

— Една стая, моля. Номер четири…

Спецификата на изискването събуди интереса на мъжа. А белезите по лицето й го усилиха.

— Четири?

— Онази отзад, която гледа към двора.

Той се обърна към дъската с ключовете вляво.

— Съжалявам, но номер четири е заета. Вземете номер пет, тя също гледа към двора.

— Искам номер четири.

— Вече ви казах, че…

В ръката й се появи пачката долари на Ирен Марсо, пръстите й започнаха да отброят отделните банкноти.

— Ще платя допълнително, разбира се.

Четвърт час по-късно трансакцията приключи и тя беше настанена в желаната стая. Досегашният наемател прие с облекчение да бъде преместен в друга стая без допълнително заплащане, особено след като разбра причините за това — спешно възникнал проблем с гризачи. Стефани заключи вратата и отвори прозореца. Задният двор представляваше мрачен и тъмен кладенец, образувал се между стените на четирите околни сгради. Вляво беше старата водосточна тръба, свързана директно с градската канализация. Пакетчето си беше на мястото, здраво прикрепено към задната част на тръбата и почти залепено за стената. Всъщност не беше пакетче, а малка кутийка от мек метал, почти невидима за любопитни очи. Стефани огледа перваза. Не беше заледен, нямаше и сняг. Покатери се върху него, хвана се за рамката и протегна ръка. Кутийката беше прикрепена с помощта на два винта за дърво, доста ръждясали. В това нямаше нищо чудно, тъй като стоеше тук вече трета година. Въпреки това се откачи лесно, без проблеми. Стефани се прибра вътре, отвори кутийката и извади малък ключ, окачен на дълга верижка.