Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 235

Вцепенението тръгна от главата й, а после — като упойка — започна да обхваща и останалите части на тялото й. Постепенно то се превърна в обикновен къс жива материя и нищо повече.

Пред очите й се мярна някаква сянка, която се плъзна към вратата на канцеларията. Още един… В крайна сметка бройката щеше да престане да има значение. Една малка частица от съзнанието й мислеше напред, отвъд горилите в стаята и тези отвън — към момента, в който може би ще успее да се освободи. Докато имаше надежда, щеше да търпи…

Вратата се отвори. Мъжът, който беше най-близо до нея, освободи токата на колана си, която изтрака по странен, почти неестествен начин — по-скоро като тътен. В следващия момент той политна напред, коленете му се подгънаха. Вторият понечи да се обърне, но се чу втори тътен, после трети. Той също се сгърчи и започна да се свлича към пода. Очите на Юри се разшириха. Миг по-късно екна четвърти изстрел, тялото му се вдигна във въздуха и прелетя над бюрото. Кръв плисна върху стъклото на междинната врата.

Йосиф Бергщайн прекрачи през първия труп. В едната му ръка димеше браунинг със заглушител, другата стискаше нож с късо острие.

— Нямаме много време — промърмори той, клекна и сряза тиксото, което стягаше глезените й към краката на стола. — Трябваше да изчакам, докато останат по-малко. В началото бяха твърде много.

— В началото?

— Когато Ватукин беше тук.

— Но вие как…

— Не следях теб, а него.

— Не разбирам…

Лицето му се изкриви в дяволита усмивка.

— Пенсията не ме устройва… — Забеляза озадаченото й изражение и добави: — Не си мислила, че ще остана безучастен, нали?

Той освободи краката й, мина зад нея и стори същото и с китките й.

— Долу са още шест, въоръжени до зъби.

— Но как успя да се качиш чак тук?

— Ти сигурно имаш на своя страна бързината на младостта, но на моя са годините стаж.

Тя направи опит да се изправи, но краката й се подгънаха. Бергщайн протегна ръка да я подкрепи, а тя го прегърна през шията. Тазът й беше напълно схванат, бедрените мускули проскърцаха при опита да ги раздвижи. Изобщо не чувстваше долната част на краката си.

— Студ и обездвижване — промърмори той. — Ще минат. Давай да тръгваме…

Излязоха на металната конструкция и поеха наляво. Под тях се виждаше един ланд ровър с трима мъже около него. Единият говореше по мобилен телефон. В дъното имаше авариен изход. Бергщайн опита бравата, но тя се оказа заключена.

— Ще я гръмна, за да се отвори — прошепна той. — След това ще разполагаме с броени секунди. Мислиш ли, че ще можеш да тичаш?

— Ще се опитам — кимна Стефани.

Той насочи пистолета, сложи другата ръка пред очите си и понечи да натисне спусъка. Но Стефани сграбчи китката му в последния момент и му посочи рамката на вратата. Оказа се, че е здраво заварена и отварянето й е невъзможно. Бергщайн видимо пребледня, а тя за пръв път изпита страх. До момента на освобождаването си просто нямаше смисъл да се страхува.