Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 229

— Честно казано, невинаги съм толкова лошо момиче — извика тя и го дари с ослепителната си усмивка.

После хукна напред и се стопи в тълпата. Тичаше напосоки, без определен план. Важното е да се движиш и да не спираш, повтаряше си машинално тя. Тренираната й фигура набираше скорост, движенията й бяха леки, без видимо усилие. Скоро пред очите й се появи оградата от черно желязо на пазара Лужники, а зад нея се виждаше самият Ленин. Това беше последното нещо, което остана запечатано в съзнанието й…

25.

Изпита чувството, че някой я беше изритал в сърцето. Тялото й се разтърси от експлозивна вълна, която блокира както мускулите, така и съзнанието й. Падна и те се нахвърлиха отгоре й. Мъже в черни палта се заеха да отблъснат зяпачите. Двамина от тях носеха оръжие и размахваха някакви значки. Ако имаше въздух в дробовете си, сигурно би извикала. Но тялото й се беше превърнало в пихтия, в жилите й сякаш не течеше кръв. Някой сграбчи ръцете й, друг я хвана за яката. Започнаха да я влачат. В представите си тя се видя как замахва с крак и им нанася серия от унищожителни удари, но на практика даже не чувстваше краката си, които безжизнено се влачеха зад нея.

Натикаха я в купето на някаква кола. Чувството за пълна парализа сякаш започна да изчезва. Озова се на пода между седалките, притисната от три чифта тежки ботуши. Мъжете над нея бяха едри и едва се събраха на задната седалка. Някой се пресегна и включи синята лампа на задното стъкло. Шофьорът на име Юри спореше с човека на предната седалка до него. Тя затвори очи. Колата се движеше бързо, гумите свиреха по завоите, клаксонът също влизаше в действие.

Явно бяха използвали някакво електрическо оръжие с парализиращ заряд, започна да съобразява Стефани. Не успя да види човека, който го беше използвал. Едно от лицата в тълпата, която заплашително настъпваше към нея.

Не мърдай. Нека мислят, че си по-зле, отколкото си в действителност.

Колата намали скоростта си, навлезе в широк завой, а след това напусна асфалта и се задруса по дупките на някакъв черен път. Стефани си позволи да погледне към малкото късче небе, очертаващо се през част от прозорчето. В един момент зърна заснежена ограда, портал с някаква табела над него. Не успя да прочете какво пишеше на нея. Малко по-късно разбра, че това не е и нужно, тъй като видя ръждясалите жълти кранове, които стърчаха над масленозелени кабини. Колата бавно се плъзгаше покрай дълга редица камиони.

Автопазарът в Строгино.

Колата спря във вътрешността на халето. Стефани направи опит да се стегне. Сама срещу петима, тя едва ли имаше големи шансове. Затвори очи заедно със заглъхването на мотора. Задните врати се отвориха, тежки гумени ботуши безцеремонно я настъпиха по различни места на тялото, преди да се измъкнат навън. Тя умишлено забави дишането си, разпускайки мускулите си докрай.

Двама я хванаха под мишниците, за да я измъкнат навън. Прониза я остра болка в лявото рамо — нюйоркското нараняване явно се беше пробудило. Разхлаби шийните си мускули, главата й увисна. Към двамата се присъедини трети, който я подхвана за палтото. Къде ли са останалите двама? Отвори очи и видя един преобърнат наопаки свят. Бяха няколко метра по-напред и оживено разговаряха. Тя си даваше сметка, че не бива да им позволява да я вкарат прекалено навътре в халето.