Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 224

— Нищо не почувствах. Беше просто един физически акт.

Аз се замислям за миг, после кимам:

— Е, и за мен беше същото.

Пътуваме известно време в мълчание, после той казва:

— Никакви емоции, така ли?

— Никакви. В такива случаи трябва да убиеш емоциите, иначе те ще убият теб.

— И как го направи?

— По начина, по който ти си оцелял там, на изток. Чрез адаптация. Човек се затваря в себе си, не мисли за бъдещето, за миналото, за нищо. Не мисли за онова човешко същество, което все още е живо дълбоко в него. Не го усеща, каквото и да става наоколо. Изтръпва и просто чака нещата да приключат. Отначало си въобразява, че това е въпрос на броени минути, но в края на краищата разбира, че ще минат години.

Кутузовски проспект. Той е разчистил, но следите от изстъплението все още личат. Телевизорът е в ъгъла на дневната, кабелът с размазания щепсел се е проточил по килима. Счупената снимка на Ирина е поставена на масата. Говорим известно време, после аз си лягам. Нямам сили да сваля всичко от себе си и оставам по фланелка. Сгушена под чаршафите, го слушам как крачи напред-назад в съседната стая.

Усещам пръстите му първо по бедрата си, а после и вътре в мен. Езикът му ги следва. Не върша абсолютно нищо. Част от съзнанието ми вече е заспало, част от тялото ми е в дълбока релаксация. Имам чувството, че сънувам. Когато той смъква фланелката ми, обръща ме по корем и прониква в мен изотзад, аз изпитвам наслада от тежестта на тялото му върху моето, от дишането му, от докосването му. Тази вечер ми е приятно да бъда употребена.

След това мълчим.

Сетивата ми сякаш са заспали, после едно от тях се пробужда. Мирише ми на кафе. Отварям очи и установявам, че процепът между пердетата е запълнен от светлината на новия ден. Небето е синьо, обичайната мрачна сивота е изчезнала. Успявам да зърна Костя, увил хавлия около кръста си. Косата му е мокра, в ръцете си държи две чисти ризи. Очевидно си приготвя багажа за Ню Йорк. Сърцето ми лекичко се свива, след това в него прониква радост. Чувствам се нежна, топла и лепкава. Спокойно би могло да е просто един хубав сън, затова съм благодарна на доказателството за противното между краката си. Той забелязва, че съм будна, носи ми чаша кафе и ме целува. Мирише на хубаво.

— Кога ще те видя пак?

— Скоро. Ще гледам да приключа нещата в Лондон — по един или друг начин.

— А ако той откаже да те пусне?

— Тогава ще решаваме ние.

Той сяда на ръба на леглото.

— Цял живот да бягаме?

— Звучи вълнуващо.

— Но няма да е такова. Особено след като мине малко време. Ще стане отегчително.

— Но все пак ще си струва, нали?

— Силно се надявам да е така… — Плъзгам пръсти по татуировките на корема му. — Поне ще бъдем заедно.

— И наистина свободни.

— Да.

— За пръв път и двамата…

Истински град от тесни улички между стотици и хиляди сергии, пазарът Лужники е разположен оттатък черната метална ограда на стадиона „Ленин“. Почти залепен за колосалното спортно съоръжение, което побира почти 100 000 зрители, той е скрит в неговата сянка. Непосредствено зад поредния вход се издига величествена статуя на Ленин, присвил очи срещу вятъра, развяващ дрехата му. От мястото си Стефани има чувството, че стадионът е гигантска летяща чиния, която се е надвесила над пазара. Козирката над главната трибуна бе покрита с ослепително бял сняг.