Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 222

— Какво друго има в плика?

Руденко отмести очи.

— Пистолет, няколко компютърни дискети.

— Какво има на дискетите?

— Информация за работата му — в миналото и сегашната… Нарича я валута за чужбина.

— Мислех, че Сергей не одобрява продажбата на държавни тайни.

— Прави го, но не за пари, а по-скоро като наказателна санкция.

Стефани погледна през прозореца. Късният следобед преваляше. Имаше чувството, че мракът над този град се е спуснал още през септември и оттогава насам изобщо не се е вдигал. На отсрещната страна на улица „Червена армия“ беше спряла очукана камионетка, от каросерията на която селянин продаваше картофи, лук и моркови. Джипът беше паркиран непосредствено до него. Подчинявайки се на внезапен импулс, тя беше включила мобилния си телефон, докато пътуваше обратно към Москва и така се запозна със съобщението на Руденко, в което тя я молеше за незабавна среща. За малко не отказа, тъй като просто не виждаше смисъл. Направи го просто за да не обиди тази жена, която се беше постарала да й свърши някаква работа.

— Кога ще му занесете пакета?

— Няма да го занеса аз, а вие.

— Той ли го пожела?

— Не.

— Тогава как ще стане?

— Зависи от вас. Пакетът ще бъде във ваши ръце, а без него той не може да мръдне никъде. В него се съдържа работата на живота му. Ще го принудите да говори, а след това ще прецените какъв е процентът на истината в това, което ви казва. И колко от тази истина трябва да ви каже, преди да го пуснете по пътя му.

— Кога е срещата?

— Утре сутринта.

Това означаваше, че ще има достатъчно време, за да хване следобедния полет за Лондон.

— Къде?

— На пазара в Лужники.

Напуснаха Мурмански проспект и пътят изчезна в дебелата снежна покривка. Отново валеше, снежинките танцуваха в светлината на фаровете. Уличните лампи оцветяваха в мръсно оранжево пушека, който изхвърляха фабричните комини. В далечината призрачно се очертаваше телевизионната кула Останкино.

Спуснаха се по стълбите, обратно към подземната топлина. Повечето от леглата в спалното помещение бяха празни — все още беше твърде рано. Комаров разкопча палтото си и я поведе към трапезарията — едно помещение с лабиринт от тръби под тавана, дълги дървени маси и пейки. Квадратна маса в дъното служеше за сервиране на храната. Самата Людмила разпределяше задушеното със зеленчуци по чиниите, използвайки голям черпак. Столуващите се бяха наредили на опашка, като преди да получи димящата си чиния, всеки от тях вземаше и по комат хляб от широк плетен панер.

Людмила имаше двама помагачи — Макс и Андрей. Макс беше лекар, а Андрей работеше на Московската фондова борса. Идваха тук да помагат по няколко вечери в седмицата. Бяха млади, образовани, милосърдни. Стефани намираше идеализма им за наивно евангелистичен. И абсолютно искрен.

— Костя е по-различен от другите — каза малко след полунощ Андрей, когато той, Стефани и Людмила седнаха да пият чай в малкото складово помещение, превърнато в нещо като канцелария.

Комаров разговаряше с Макс в другия край на дома. Сега вече беше тихо. Храната беше сервирана и забравена, мазето беше почистено и много от бездомниците вече спяха.