Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 220

— Трябва да поговоря с вас.

— Не съм в настроение за компания.

— Знам, но трябваше да дойда.

Той наведе оръжието си.

— Какво искате?

— Искам да разбера какво се случи.

— Те го подложиха на изтезания, вързаха го с тънка и остра жица, после го натикаха в багажника на една кола и я подпалиха. Полицията откри пасата в Раменки. Ето това се случи…

— Не съвсем… Той беше мъртъв, преди да го вкарат в багажника.

Бергщайн се поколеба.

— Продължавайте…

— Аз бях тази, която го уби. — Сведе очи към валтера и добави: — Мисля, че трябва да го знаете…

Вътрешността на къщата беше топла, миришеше на стара кожа, сладникав тютюн и кучета. Кюмбето тихо бумтеше. Една от овчарките я заобиколи, подуши ръката й и се оттегли. Тя седна на продъненото канапе, покрито с кувертюра от изкуствена материя. Бергщайн се зае да прави кафе.

— Вие сте от „Централная“?

— Не.

— Но това беше дело на „Централная“?

— Да.

— Каква е вашата връзка?

— Работя в бранша, в който сте и вие.

Йосиф Бергщайн не се обърна да я погледне.

— Той ви е казал, а?

— Каза ми, че сте работил за КГБ, но като касиер. Аз обаче си имам свои източници. Той никога не е знаел, нали?

Бергщайн поклати глава, после се протегна и свали две порцеланови чаши от лавицата. Едната беше декорирана с червени рози, рисувани на ръка, а другата — чисто бяла.

— Чувал ли съм за теб? — смени тона той.

— Вероятно.

— Коя си?

— Петра Ройтер.

Сега вече той се обърна, на лицето му беше изписано учудване.

— Наистина ли?

— Да. Но Борис така и не разбра.

— Не мисля, че това име щеше да му говори нещо.

— Сигурно — сви рамене тя.

— Каква работа имаше с него?

— Страхувам се, че го използвах, а той така и не разбра за какво става въпрос.

Върху лицето на Йосиф Бергщайн изплува тъжна усмивка.

— Това мога да си го представя. Боря се мислеше за човек, какъвто всъщност никога не би могъл да бъде. Мечтите му бяха прекалено розови.

— Аз започнах да харесвам тази негова черта.

— Аз също. Но това беше и слабостта му.

— Която го уби — кимна Стефани.

Бергщайн попита как и тя му разказа. Той сипа кафето в чашите и й подаде тази с розите.

— Ти кого търсеше?

— Двама души. Които спокойно биха могли да са едно и също лице.

Описа накратко убийството на Рогачов и Маршал в Париж и своята акция по издирването на убиеца.

— А другият? — попита Бергщайн.

— Коба.

От устата на възрастния мъж излетя нещо средно между сумтене и смях.

— Коба значи…

— Да.

— За да убиеш Коба, ще се наложи да изтребиш сума народ.

Говориха в продължение на час. Когато кафето свърши, Бергщайн извади хляб, сирене и кренвирши. Стефани попита как се справя Мария Бергщайн. „Не се справя — отвърна Йосиф, — Борис беше единственото й дете.“ Той се постарал да й спести подробностите, но тя настоявала да знае защо се е случило. Наложило се да я излъже, защото тя никога не е знаела точно какъв начин на живот води Борис. „Това е обичайният недостатък за всички грижовни майки“ — поясни той.

— Мога ли да те попитам нещо? Какво е да си независим?…

— Искаш да кажеш — да го правя за пари?