Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 219

Затоплена и сама, тя ясно чуваше движенията му зад стената — поскърцването на пода, кашлицата, острото изтракване на вратичката на бюфета. Когато си легнаха, тя се плъзна под одеялото гола, а той остана над него — облечен. Дълго време останаха будни, без да прошепнат дума. Мълчанието изглеждаше най-подходящото поведение след откровената изповед.

Сега тя вече се обличаше. И последните остатъци от махмурлука бяха изчезнали, за пръв път от два дни насам главата й беше абсолютно бистра. А дали не бяха три? Прекрати опитите да ги преброи и изведнъж разбра, че става въпрос за много по-дълъг срок — четири, а може би и пет години. И не ставаше въпрос за алкохола в кръвта й, а за бремето на истината.

Комаров беше в кухнята. Навън валеше мокър сняг. Тя се промъкна зад гърба му, прегърна го и облегна глава на рамото му.

— Добре ли си? — попита той.

— Аз би трябвало да ти задам този въпрос.

Почувства се изморена и объркана. Всичко беше заминало. Алчността на Борис Бергщайн беше решила нещата. Няма Коба, няма „Централная“, няма вътрешен достъп. Няма и убиец. Възмездието за убийството на Джеймс Маршал се отлагаше за неопределено време. А що се отнася до сделката в Ню Йорк, тя може би ще бъде сключена, а може би не. В такива случаи гаранции няма…

— Утре се връщам в Ню Йорк — каза Комаров. — Предлагам да дойдеш с мен.

— Не мога — прошепна тя. — Първо трябва да отскоча до Лондон, за да разговарям с него.

— А след това?

— Сигурен ли си, че ме искаш?

— Сигурен съм.

Тя се притисна в него с цялата си сила.

— Съжалявам…

— Няма нужда да се съжаляваш.

— Много бих искала да повярвам на тези думи.

Комаров се обърна да я погледне.

— Ние сме такива, каквито сме. Не можем да се променим. А аз обичам това, което си ти. Толкоз, нищо повече.

Стефани силно се надяваше това да е истина.

— Но всички тези неща, които ти разказах…

— Те нямат значение. Аз искам теб. Цялата. Наркоманката, проститутката, терористката. Жената, която стои пред мен.

Разпозна завоя без никакви трудности. Джипът, който Комаров бе взел назаем от някакъв свой приятел (без да се задават въпроси), беше широк почти колкото коловозите. След малко в далечината изплува езерото — плоско, девствено бяло. На заснежения му бряг се издигаше тюркоазната къща. От покрива висяха дълги ледени висулки, наподобяващи остри кинжали. Стефани изкачи дървените стъпала и почука на вратата. Отвътре се разнесе кучешки лай и тя си спомни за елзаските овчарки. Но никой не отвори. Тя почука за втори път и извика. Снегът зад гърба й проскърца и тя рязко се завъртя. Йосиф Бергщайн се целеше в нея със стар полуавтоматичен валтер. Беше облечен в дебело яке, джинси и плъстени ботуши. Птичето му лице беше зачервено от студа, а главата и раменете му бяха покрити със ситен сняг. Вероятно беше чул боботенето на мотора далеч преди появата й на полянката пред къщата. Пенсиониран или не, рефлексите му явно си бяха останали на висота.

— Идването без предупреждение тук е сериозна грешка.