Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 217
Марк Бърнел
В дълбоката тенджера се вареше пилешка супа. Комаров напълни една купичка и й я подаде.
— Не съм гладна — поклати глава тя.
— Въпреки това я изяж — настоя той.
Прозвуча й така, сякаш го казваше Бойд. Той разчупи самун хляб и постави голям къшей до купата й. Тя бавно започна да се храни, все още несигурна относно състоянието на стомаха си. Комаров също си сипа, а след това запари чай. Преместиха се в хола. Килимът беше чист, но върху него все още тъмнееха влажните ивици. Миризмата на дезинфектант се усещаше по-силно. Той си наля чашка грузински коняк от бутилка, която тя виждаше за пръв път. Не й предложи.
— Как ме откри?
— Проследих те дотук. После те оставих да се натряскаш.
— Защо?
— Защото по-къс път не съществува.
Сигурно е така, въздъхна тя. После изведнъж си даде сметка, че вече е четвърти януари. Едно цяло денонощие беше безвъзвратно изгубено за сметка на алкохола.
Приключиха с храненето, но останаха край кухненската маса. Пред Комаров имаше чаша, при вида на която на Стефани й се повдигаше. На стълбищната площадка избухна скандал. Викаха мъж и жена, вероятно и двамата пияни.
— Съжалявам, Костя — прошепна тя. — Ужасно съжалявам. Въобразявах си, че ще мога да се разсека на две, без това да ми се отрази. Реших, че тази цена си заслужава, защото след като я платим, ще можем да изчезнем от хоризонта… Мислех си… Господи, какво ли всъщност си мислех? И досега не знам… Сигурна съм само в едно — съжалявам ужасно и ако можех, без колебание бих върнала лентата назад!
— Но не можеш…
— Така е — кимна тя, без да вдига поглед от масата.
— Аз също съжалявам — въздъхна той. — Не заради това, което изпитах, а защото те нарекох курва… Това беше…
— Но аз
— Не…
— Да, Костя, такава съм — погледна го в очите тя. — Или поне… бях такава.
— Какво искаш да кажеш? — погледна я с присвити очи той.
— Не искам повече да те лъжа. Не виждам смисъл…
— Петра…
— Аз не съм Петра.
—
— Аз не съм Петра Ройтер. Не съм германка. Не съм наемен убиец, нито пък професионален терорист.
Лицето на Комаров изгуби всякакъв израз, но в очите му личеше объркване. Той бавно дръпна от цигарата, опитвайки се да спечели време.
— След като не си Петра, коя си?
Тя му каза истината.
— Не зная. Но името ми е Стефани.
— Стефани…
— И още куп хора, Костя…
— Искам само едно, но истинското.
— Името ми е Стефани Патрик, а не Петра Ройтер. Не съм германка, а англичанка. Не съм на тридесет и една, а на двадесет и осем…
Смайването бавно започна да отстъпва пред гнева.
— Това някакъв майтап ли е?
— Това е истината — тръсна глава тя. — Петра Ройтер не съществува.
— Аз пък
— Петра Ройтер е легенда, Костя. Мит, подобен на този за Коба.
— Лъжеш!
— Тя беше легенда, създадена специално за мен.
— От кого?
— От хора без лица.
Главата на Комаров леко се наклони:
— Искаш да кажеш хора без лица на
— Те са над държавата, над закона. Те са дори над това, което представляваш ти и всички останали: Ватукин, Рогачов, Косигин… Те са много над вас.