Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 215

Крача по Кутузовски проспект, напълно изтръпнала и безчувствена към студа. Безчувствена и към всякакви други емоции. В главата ми се върти образът на Борис Бергщайн, а не този на Салман Рифат. Мога да мисля единствено за обещанието, което си дадох в Билбао — непосредствено след като ликвидирах Аркан в Белград. Искрено вярвах, че няма да убивам повече. Единственият ми шанс за бъдещето беше да погреба Петра в миналото.

Един час по-късно влизам в бибиревската дупка. Студено ми е, мокра съм. В чантата под мишницата ми има водка. Не си правя труда да си сваля палтото и да търся чаша. Надигам бутилката и пия направо от нея. За момент объркването в главата ми нараства и става още по-лошо. Остра болка изпълва кухината, в която би трябвало да тупти сърцето ми. Но след известно време алкохолът отпуска опънатите ми нерви и острите ръбове започват да омекват. Някъде към средата на следобеда съм се отпуснала на пода в дневната, опряла гръб в стената. Телевизорът на съседите е пуснат толкова високо, че звуковите вълни отекват през тялото ми. Когато отварям втората бутилка, навън вече е тъмно.

Събуждам се и установявам, че лежа на леглото по корем, все още с дрехите си. Главата ме цепи така, сякаш е разполовена. Болката е придружена със силен световъртеж, всеки момент ще повърна. Надигам се от леглото. Стаята се завърта пред очите ми. Спъвам се, жлъчката се качва в устната ми кухина. Все пак успявам да се добера до тоалетната. Първият пристъп разтърсва цялото ми тяло, следват втори и трети. В очите ми набъбват горещи сълзи.

Страшно е, но не успявам да постигна пречистването, от което се нуждая. Връщам се с препъване в спалнята и плакна устата си с водка от втората бутилка — тя все още е три четвърти пълна. Изплювам отровната горчилка в някаква чаша и отново надигам бутилката.

При следващото си пробуждане установявам, че главоболието ми е още по-силно. С мъка се освобождавам от палтото, в което продължавам да съм облечена. На десния ръкав има няколко засъхнали капчици от кръвта на Бергщайн.

Още от самото начало знаех, че не съм Петра Ройтер. Същото вероятно е заподозрял и Александър в мига, в който ме зърна в Прованс. Достатъчен му е бил само един поглед, за да види нещо, което не е виждал никога преди: физическа зрялост, успокоена психика, балансиран живот. Моята мекота беше както телесна, така и емоционална — поравно от двете. И за двама ни беше арогантно дори да допуснем, че бих могла да се завърна към някогашната си бруталност.

Продължавам да пия, после губя съзнание.

Главата ми се разтърсва от болезнено туптене. Пространството около нея — също. Отварям залепналите си очи, за да установя, че ми щипят. През прозореца прониква мъждива дневна светлина.

Чук, чук, чук…

Не съм в леглото, а на пода. В ноздрите ме удря отвратителна миризма. Повърнала съм върху себе си. Усещам гадната слуз по лицето си, около устата, в косата си, на пода около мен.

Чук, чук, тряс!

Това не се случи в главата ми. Когато правя опит да се обърна и да потърся източника на трясъка, стаята се люшва пред очите ми. Затварям ги. Когато ги отварям отново, над мен се е надвесила някаква неясна фигура. Гърлото ми е открита рана, гласът ми е остра пила: