Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 214

Тя се досети. И моментално разбра, че този път Петра не може да я спаси.

— Костя…

— Или и той е… просто един човек?

Тя се почувства зле. Първо Бергщайн, а сега и това…

— Според Владимир вие двамата сте имали общ бизнес и преди три години. Когато поразпитах, оказа се, че годините са почти четири…

Той млъкна, за да й даде възможност да отговори, но тя замълча.

— Имали сте и друг бизнес, наскоро. Отначало не можах да включа, но той ми обясни. В подробности. Как е било тогава, как е сега. Как си се появила точно преди Коледа, как нищо не е станало и преди няколко дни ти си се появила отново. Той твърди, че нещата са се развили точно както някога, а дори и по-добре. А аз през същото това време провеждам заседания с разни счетоводители в Цюрих.

— Трябваше да го сторя — прошепна тя.

— Защо?

— Трябваше и толкоз. Никога не съм изпитвала удоволствие от подобно нещо — долови отчаянието в собствения си глас, но въпреки това продължи: — Кълна ти се, Костя, то не означаваше нищо за мен! Никога. То е отвратително, то е… то е… — Думите отказаха да излетят от устата й.

— Какво?

Тя само поклати глава.

— Какво?!

— Няма значение.

— Само бизнес, това ли искаше да кажеш?

Тя сведе очи към пода и тихо подсмръкна. Една сълза капна върху носа на обувката й.

— Моля те, Костя!

Стори й се, че подушва алкохола, който се процежда през порите му.

— Той ми каза за зехтина, Петра. И за всичко, което си правила за него. Можеш ли да си представиш как го изслушах? Какво ми беше?!

Тя забеляза някакъв лист хартия на пода. Литография от седемнадесети или осемнадесети век, изобразяващ малко градче. Стъклото беше счупено, върху тъмната рамка личаха няколко пресни драскотини. Премести поглед към ръцете му. Кокалчетата на лявата бяха здравата нарязани и покрити със засъхнала кръв.

— Знаеш ли какво ми каза той, преди да затворя телефона? Каза: „Ако ти се отдаде случай, непременно трябва да я пробваш, Костя… Тя е най-мръсната кучка, която можеш да изчукаш!“.

Сълзите вече рукнаха без задръжка. Тихи и обилни, сълзи на дете. На безнадеждно и безпомощно дете, което не знае какво да каже. Тя отвори уста, но не успя да издаде никакъв звук. После, с цената на невероятни усилия, успя да промълви някакво извинение.

— Съжаляваш? — намръщи се Комаров. — Съжаляваш, че те е изчукал? Или съжаляваш, че аз съм го разбрал?

— Моля те, не ми причинявай това!

— Да не ти го причинявам ли? На теб?!

— То не означаваше нищо!

— За теб може би!

Тя вдигна глава и направи опит да събере остатъците от гордостта си.

— Аз те обичам, Костя, независимо от това, което си мислиш за мен.

За пръв път го каза, гласът й прозвуча колебливо и несигурно като топяща се снежинка. Но той с нищо не показа, че е чул думите й.

— Изчукваш някого, а след това ми заявяваш, че било бизнес? Знаеш ли в какво се превръщаш с такива слова? — Тя не посмя да вдигне глава, но ясно усети парещия му поглед върху лицето си. — Превръщаш се в една долна курва, Петра!