Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 212

Ватукин хвърли бегъл поглед към Бергщайн, после отново закова очи в лицето й.

— От мен поиска двеста и петдесет хиляди — промърмори той.

— Значи толкоз по въпроса за равнопоставеността между половете — поклати глава Стефани.

— А знаете ли какво още ми каза?

— Какво?

— Че сте му помогнали да пренесе контрабандно в Ню Йорк известно количество диаманти.

— О, за бога! Но какво търся тук, в такъв случай?!

— Той твърди, че двамата сте станали дружки. Че вие всъщност сте започнала да го харесвате.

— А щяхте ли да повярвате, ако ви беше казал, че е прероденият Петър Велики? — вдигна вежди Стефани.

Ватукин се усмихна, но усмивката му беше куха. Ръката му се плъзна към вътрешния джоб на палтото и излезе с една лъскава берета. А Стефани се запита колко време продължават страданията на Бергщайн. Каквото и да беше признал, то бе излетяло от устата му някъде в кратката пауза между първото и второто пребиване. Не беше човек, който може да издържи на продължителен побой. Ватукин тикна пистолета в ръката й.

— Защо не го направите вие?

23.

Със смъртта на Борис Бергщайн умря и сделката. Отпуснала се на задната седалка на мерцедеса тя си даваше сметка, че е извадила голям късмет. Но не се радваше, че е жива, а напротив — чувстваше се буквално разбита.

Без да мигне, бе поела пистолета от ръката на Ватукин и бе натиснала спусъка. Точно както би го сторила Петра. При това стреля неведнъж, а докато изпразни целия пълнител. Петте празни гилзи издрънчаха последователно на цимента, мъжете наоколо изненадано мълчаха. Единствено Ватукин я гледаше с каменния си поглед, в който се мерна нещо като разбиране. После пое оръжието и с равен глас обяви, че сделка няма да има. Тя беше достатъчно благоразумна, за да не изрази никаква изненада или протест. Той добави, че шофьорът ще я върне в хотела и й пожела приятно прекарване на остатъка от посещението си в Москва. А накрая дори й пожела успех — съвсем цивилизовано, въпреки че стъклените му зеници още пазеха сцената от убийството.

В момента я обвиваше защитната сфера на шока. Симптомите й бяха до болка познати: прекомерна топлина, чувство за пропадане в пространството, странно и нереално. Вградените механизми за справяне — чудесни, докато действаха. Но бедата в случая беше, че те изобщо не се включиха…

Мина през арката, нагазвайки в дълбокия сняг. Колите, които не бяха карани напоследък, се бяха превърнали в заоблени купчини сняг. Тя набра цифрите на клавиатурата с показалец, който се скова от студа в момента в който напусна джоба на якето й.

— Ало?

Сърцето й пропусна един такт.

— Костя?

Последва тишина. Но тя беше сигурна, че чу неговия глас. Натисна бутона за повторение на номера. Никакъв отговор. Набра го още веднъж, но със същия успех.

Разбра, че ще полудее, ако остане затворена в хотелската си стая. Безразлично й беше къде ще отиде, само и само да не бъде там. Апартаментът на Комаров й се стори най-подходящото място, въпреки че и там никой не вдигаше телефона.