Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 210

И кръгът се затваря. В качеството си на една от ключовите фигури в Петнадесета дирекция, генерал-лейтенант Александър Косигин се явява дългогодишен началник на Сергей Рошков. Същото е и когато Сергей приема да работи в „Сибирска звезда“ — просто защото генералът е собственик на завода. По всичко личи, че и в двата случая Рошков приема поканите за работа с мисълта, че така ще бъде най-полезен за народа си. Но и в двата случая нещата се развиват по друг начин.

Искаше да бъде събудена от Комаров. От нежната му целувка по клепките, от топлото му тяло, плъзнало се под кувертюрата до нея. Но я събуди тревогата. Хвърли нервен поглед към часовника. Седем и четвърт, втори януари сутринта. Девет дни до сделката в Ню Йорк, два дни откакто не го беше виждала и почти толкова от последното му обаждане насам. Би могъл да е навсякъде. И когато телефонът най-сетне звънна, тя откри, че се страхува да вдигне слушалката. В крайна сметка го стори, но веднага я връхлетя разочарованието. Не беше Комаров, а Ватукин.

— Готова ли сте да се срещнем?

— Да.

— Ще ви изпратя кола.

Колата пристигна в девет и четвърт. Пак мерцедес. Зад стъклата му трафикът се плъзгаше като лед. Стефани очакваше да се насочат към централната част на Москва, но шофьорът пое на запад. Половин час по-късно се озоваха в покрайнините на града, на осеян с дупки път, който пресичаше район с изоставени фабрики и рушащи се къщи. Мерцедесът се раздруса и влезе в просторен промишлен терен. Над входа висеше ръждясала табела с надпис „Механизация“. Склад, в който някога са се съхранявали резервни части за пътностроителни машини, поясни шофьорът.

До портала имаше караулно помещение, пред което лаеше куче на метална верига. Плъзнаха се покрай дълга редица зелени камиони с жълти кранове в каросериите. Отвъд тях имаше пет-шест каросерии, без стъкла и колелета. В дъното имаше четириетажна офис сграда, залепена за просторни фабрични цехове, от комините на които излитаха тънки струйки дим. Отпред бяха паркирани мръсни волги, лади и фолксвагени. Шофьорът ги подмина и спря под малък навес встрани от входа, редом с някакъв рейндж ровър. Общият брой на колите под навеса беше седем.

Стефани отвори вратата и слезе. Във фабриката цареше сибирски студ. Вдигна глава. Под покрива имаше стоманени релси, по които се движеха телфери на дълги стоманени въжета. В центъра на пода се виждаха други, по-широки релси, които наподобяваха огромен стоманен скелет. Куките на крановете бяха потъмнели от грес.

В дъното се виждаха няколко неясни, събрани накуп фигури. Гласовете им звучаха приглушено. Докато крачеше към тях, Стефани направи опит да ги преброи. Бяха около дузина, подредени в нещо като полукръг. А може би и петнадесет. Едва когато беше на два-три метра от тях, тя успя да зърне и едно друго тяло…

Ръцете му бяха вързани на гърба с метална жица, преметната през куката на близкия кран. Краката му висяха на половин метър от пода. Жицата бе разкъсала кожата на китките му и от нея капеше кръв, образувала малка локвичка под тялото. Стефани потръпна и се запита как ръцете му още не бяха се измъкнали от раменните стави. Лицето на нещастника беше обезобразено до такава степен, че чертите му не се различаваха. В първия момент Стефани не го позна, но после през главата й премина страшното подозрение.