Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 211
Марк Бърнел
Борис Бергщайн беше в безсъзнание, главата му безсилно се полюшваше. На крачка от него стоеше Владимир Ватукин, облечен в дебело палто и кожена шапка на главата. В ръката му димеше запалена цигара. От двете му страни стояха две горили с маркучи в ръце, трети размахваше къса метална тръба, а някакъв едноух тип с обезобразено лице стискаше окървавен френски ключ.
Петра не позволи никаква външна реакция от страна на Стефани. Но вътрешна имаше — смесица от шок, отвращение и жалост. Плюс огромно чувство на облекчение, тъй като човекът на куката не беше Комаров.
— Както виждате, имаме малък проблем — промърмори Ватукин, после сграбчи Бергщайн за косата и извъртя лицето му към слабата светлина, която хвърляше лампата над главите им.
Стомахът на Стефани се преобърна. Дясното му око се беше превърнало в едва забележима цепка в центъра на огромен, мораво синкав оток. Устните му — поначало доста дебели, сега бяха подути до неузнаваемост. Дишаше тежко през устата, в която се виждаха парченца от избитите му зъби. Лявата част на носа му беше почти напълно отнесена.
— Познавате ли този красавец?
— Срещнах го в Ню Йорк.
— Къде в Ню Йорк?
— В един ресторант в Брайтън Бийч.
— Име?
— „Калинка“. Намира се непосредствено до дървения тротоар.
— Кога го видяхте за последен път?
— Последният път, когато бях там.
— Кога беше това?
— През лятото.
— Защо бяхте там?
— Това не е ваша работа.
Резкият й отговор очевидно изненада Ватукин.
— А знаете ли какво твърди той? — леко повдигна вежда той. — Че се казвате Кейт Марч и ви е видял тук, в Москва, малко преди Коледа. Горе-долу по времето на нашата първа среща.
— Ако го налагате достатъчно здраво, той ще ви каже всичко, което пожелаете.
— Твърди, че ви е видял в „Белия квадрат“ при това точно в онази нощ, в която наистина бяхме там.
— Може. Но аз не съм го видяла.
— Отскочихме и до апартамента му — една дупка в Крилатское. Там открихме две ваши снимки, плюс информация в един лаптоп.
— Нека позная — хладно го прекъсна тя. — Той ви е поискал сто хиляди долара.
Ватукин видимо се поколеба.
— Какви сто хиляди?
— Толкова поиска и от мен.
— В Ню Йорк?
Тя кимна.
— Този човек е изнудвач. Беше си въобразил, че знае нещо за мен, но грешеше. — Миг забавяне, след което Стефани реши да рискува: — Мислеше, че съм агент на ФБР, който работи със или за човек на име Алан Кели. Случайно да сте чували това име?
Мълчанието, което последва, беше достатъчно красноречиво. Очите й най-сетне се нагодиха към полумрака и започнаха да различават сенките в дълбочина. Зад гърба на Ватукин беше паркиран порядъчно ръждив фолксваген пасат. На цимента до отворения му багажник имаше голяма ролка тънка жица и туба с бензин.
