Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 205

— Дължа ти извинение.

Наталия не носи червило, за разлика от останалите жени. Бледата й кожа е безупречна. Начинът, по който е облечена, запраща другите в миманса, макар да не съм сигурна, че те разбират защо. По нея няма маркови дрехи. Пренебрегнала е задължителното мини и вместо него носи тясна пола до коленете. Тя, по един много особен начин показва много, но загатва още повече. Нагоре е облечена в официална блузка от черна коприна, едно копче повече я дели от приличието, тъй като именно там, където трябва да бъде закопчано то, се очертава началото на съблазнителна падина. На шията й има къса, фина верижка от платина, на която е окачен малък, но изящен православен кръст. Другите жени на партито ме карат да се чувствам стара, а тя — старомодна.

— Извинение ли?

— В „Белия квадрат“ бях груба с теб. Не знаех коя си.

— Че как би могла?

В усмивката й има благодарност.

— В моето положение невинаги е лесно да обърнеш гръб на съмненията си. Много са момичетата, които биха искали да ме изместят.

— Представям си.

— За да го постигнат, те биха се възползвали от всяка възможност, не биха се спрели пред нищо…

Намираме си по-спокойно местенце за разговор в малък кабинет.

— Дървените стени са останали от оригиналната дача — обяснява ми тя. — Украсени са със серия черно-бели фотографии в графитни рамки. Скъпа еротика от Хелмут Нютън. Без съмнение биха отивали на всяка друга стая, но тук ми се струват леко пресилени.

— Такава е представата на Владимир за изкуството — забелязва погледа ми Наталия. — Спасява ги фактът, че са скъпи. Ако бяха евтини, несъмнено щеше да ги приеме като безсмислена порнография.

— И ти? — питам аз. — Как ги възприемаш ти?

— Намирам ги за отегчителни.

Разменяме си още няколко незначителни реплики, след което тя ме изненадва с прям въпрос: „Какво чувстваш, когато убиеш някого?“. Въпрос, който наистина идва изневиделица.

Протакам, за да спечеля време.

— Защо не попиташ него? Сигурна съм, че ще може да ти отговори…

— Имам предвид… като жена…

Казвам й истината без никакво колебание.

— В подобна ситуация не съм жена. Ако бях… Ако бях, изобщо не бих могла да го направя. А и да мога, едва ли ще се справя с емоционалните последици по-късно. То е като секса. Мъжете могат да ни имат, без да изпитват нищо. Но при нас не е така…

— Но въпреки всичко ти убиваш…

— Излизам извън това, което съм. Ставам друг човек — за такъв отрязък от време, който ми върши работа. Отделям се от това, което върша. И по този начин се справям с него.

Тя кима и поглежда встрани.

— Знам за какво говориш…

Бас държа, че е така. Същото чувство, но в друг контекст. Решавам, че мога да направя една малка проба.

— Откъде си, Наталия?

— От Омск. Чувала ли си за Омск?

— Не.

— Намира се между Екатеринбург и Новосибирск, северно от границата с Казахстан.

— Далече е оттук — отбелязвам аз.

— Далече е отвсякъде — допълва тя.

— Защо дойде в Москва?

— Защото в Омск няма нищо за мен. Нищо, което да харесвам, никакво бъдеще. Въобразявах си, че ако веднъж се добера до Москва, всички пътища ще бъдат отворени за мен. Европа, Америка… Пристигнах без пукната пара, но знаех адреса на едно момиче от Омск, което беше дошло тук преди мен. Тя ми намери работа в „Распутин“. Знаеш ли го? Един от модерните ресторанти, келнерките там са топлес… — Тя забелязва вдигнатите ми вежди и свива рамене: — Знаеш как е… Някои японски бизнесмени намираха за много забавно да поливат гърдите ни с шампанско, а след това да го смучат оттам… Както и да е. По-късно си намерих работа в „Белия квадрат“ и там се запознах с Олег Рогачов. Отначало нямах представа кой е той, за разлика от него. Той знаеше коя съм аз или по-скоро каква съм аз.