Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 207

Напрегнатият поглед на Наталия ме топли и изнервя едновременно. Тя взема ръката ми и я стиска. Хватката й е здрава. А изражението в очите й…

— Странно — казва тя. — Колко сме различни и колко много си приличаме.

Права е. И аз изпитвам същото. Но в главата ми се е загнездила картина, която упорито отказва да изчезне. Виждам себе си с оръжие в ръка. Стрелям във Ватукин и я лишавам от втория и вероятно последен шанс, след който я чака обратния път към нищото…

Първият ден от новата година е мрачен. Небето е сиво и някак плоско, прехвърча сняг. Десет под нулата и никакви вести от Комаров. Тя му остави няколко послания, но отговор нямаше. Отскочи и до апартамента му, но там също нямаше никого. Непрекъснато се опитваше да потисне безпокойството си, но без успех.

Таксито фучеше по ръждивокафявата настилка на Ленинградский проспект, подмина спортния комплекс „Динамо“ и зави надясно, после наляво. Шофьорът спря на пресечката между булевард „Червена армия“ и улица „Академик Илюшин“. Номер 21 се оказа десететажен жилищен блок. Адресът получи от Евгений Власко, но Стърн беше този, който й достави цифрите на ръждивия катинар, който заключваше металната входна врата. Пое по стълбите към петия етаж, намери апартамента и почука.

— Кой е?

— Една приятелка на Евгений Власко.

Оттатък настана продължителна тишина.

— Евгений вече не живее тук.

— Знам. Той е в Лондон. Видяхме се преди няколко дни.

Мълчание.

— Той ми даде един подарък за вас.

— Какъв подарък?

— Една табакера.

Ново продължително мълчание, след което до слуха на Стефани най-сетне достигна потракването на ключалки и вериги. Валентина Руденко се оказа кокалеста жена с гърбица, наметнала жълт, плетен на ръка шал върху раменете си. Стефани й подаде табакерата, тя я пое с разкривени от артрит пръсти, разгледа я, после кимна и отстъпи встрани.

Апартаментът беше тъмен. Тежките пердета на прозореца в претъпканата с вещи дневна бяха наполовина спуснати. Върху зелените стени личаха петна от влага. Върху телевизора беше поставен евтин будилник, който шумно потракваше. На едната стена бе окачена пластмасова икона, на другата — лош портрет на Свети Василий, изрисуван с акрилна боя.

— Е, как е Евгений? Толкова отдавна не съм го чувала, че започнах да се питам дали не е умрял. Винаги си е бил болнав, знаете…

— Имам впечатлението, че живее напук на болестите си.

Руденко се усмихна.

— Такъв си е Евгений. Ех, ако и Иван беше проявил подобна борбеност… — Усмивката й помръкна и тя хвърли поглед към снимките в рамки, подредени на малка кръгла масичка, покрита с дантелена покривка. — Само че той пушеше като комин.

Прехвърли се в кухнята и няколко минути по-късно се появи с две чаши чай. Разговаряха за Сергей Рошков.

— Вярно е — кимна Валентина. — Иван и аз бяхме много близки със Сергей и Катерина. След бягството на Евгений, мястото му на заместник-директор на „Биопрепарат“ беше заето от Сергей. Той прие назначението със смесени чувства. Също и бягството на Евгений, ако трябва да бъдем честни. Той споделяше напълно тревогите и съмненията му, но не одобряваше бягството. Това беше и основната разлика помежду им. Сергей беше по-тих, не обичаше конфронтациите. Докато Евгений беше точно обратното. Според мен той обичаше да демонстрира остротата на ума си и често използваше гениалността си, за да сплашва разни високопоставени чиновници.