Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 206

— И тогава то се случи, така ли?

— Да. Когато разбрах кой е той, се случи…

— Истинската любов.

Вместо да ми се сопне, тя се усмихва.

— Понякога любовта е лукс, който не можеш да си позволиш. Олег беше моят паспорт за нов живот. И двамата бяхме наясно с това. Повечето момичета никога не се докосват до шанса, който ми даде той.

— Какъв беше той?

Отговорът й е тих, но звучи правдиво:

— По-добър, отколкото имах право да очаквам… — Очите й срещат моите, но само за миг: — По-добър от Владимир…

Надявам се, че в кимането ми прозира съчувствие.

— Чух за това, което се е случило в Париж…

Тя свива рамене.

— Не бях чак толкова наивна. Познавах света, в който живееше Олег, хората, с които се забъркваше. Но никога не съм допускала, че това ще се случи именно с него.

— Винаги е така… Като при автомобилните катастрофи. Случват се само на другите, но до момента, в който се случат и на теб…

— Когато го убиха, бях дълбоко отчаяна. Не защото ми отнеха всичко, което имам, а защото наистина имах чувства към Олег.

— Все пак не ти отнеха всичко, нали?

— Не всичко — съгласна е Наталия. — Но всичко хубаво. Владимир пое „Централная“, а след това наследи и мен.

— Може би си имала правото да кажеш не?

— Аз съм по-твърда, отколкото изглеждам. Умея да оцелявам. Нямах никакво намерение да се връщам в Омск, а най-вече в сандък. Повечето момичета не получават дори един шанс, докато пред мен се откриха цели два. Изобщо не се наложи да ме канят втори път… — В очите й се появяват пламъчета. — Освен това, не изпитвах нищо. Вършех каквото се искаше от мен, вършех го като насън. Владимир не усети нищо, може би защото беше по-типичен мъж от Олег. — Позволява си лека и доста неубедителна усмивка. — И все още не усеща…

— Това е хубаво.

— И лесно.

— Още по-добре…

— Ами ти? Имаш ли си някого?

Изкушавам се да отговоря отрицателно, но в последния момент променям намеренията си.

— Да.

— И как е?

— Ами… Изненадващо.

— Защо?

— Обикновено трябва да лъжа мъжете, с които искам да се сближа.

— Това ли е изненадващото? — усмихва се Наталия.

— Знаеш какво имам предвид…

Тя кима.

— Но с него си честна, така ли?

— Да — отговарям аз и искрено се надявам да не прозвучи евтино. След което правя непланирано признание: — Никога не съм се надявала да открия точния мъж — онзи, когото няма да се налага да лъжа. Едновременно с това не вярвам в любовта, която се гради върху лъжи. Ето защо съм била убедена, че ще си остана сама завинаги.