Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 196

Той я поведе към малката кухничка, която се оказа изключително тясна и тъмна. Електроуредите бяха поне на тридесет години и вероятно Власко ги беше заварил тук при пристигането си във Великобритания. Корковите шарки на балатума се бяха изтрили и отдолу прозираше гол винил.

— Мога ли да ви предложа чай?

— Да, благодаря.

— Аз го правя по руски.

— Аз също.

Той сложи очукан чайник върху газовата печка.

— Предполагам, че сте ме проучили. Някъде трябва да имам досие…

— Да.

— Мога да си представя какво мнение сте си съставила за мен — едва ли ще ме определите за най-хуманната личност на годината.

Тя с мъка преглътна жлъчката, която изведнъж се появи в устата й.

— Избягвам да съдя околните, може би защото не забравям собствената си съдба. Мога ли да ви задам няколко въпроса за неща, които ги няма в досието ви?

— Разбира се.

— Защо напуснахте Русия през деветдесет и втора?

Той бръкна в джоба на сивата си жилетка и извади пакет „Бенсън енд Хеджис“. Ръцете му трепереха, трудно му беше да използва запалката. Успя да изтръгне огънче едва на шестото щракане.

— Заради истината — отвърна. — Каквото и да съм вършил, аз винаги съм си оставал лекар по душа, син на лекар… Като младеж дадох клетва — подобно на всичките си връстници в СССР. Но аз вярвах в тази клетва.

— Нима искате да ми кажете, че в продължение на петнадесет години сте разработвали биологично оръжие, без да знаете какво правите?

— Искам да ви кажа, че в СССР през седемдесетте и осемдесетте се говореше едно, а се вършеше съвсем друго. На мен ми казаха, че ще помагам в разработката на лечебни средства и ваксини за борба срещу биологичното оръжие, което се произвежда на Запад. И аз повярвах. Повярвах, че трябва да бъдем на нивото на Запада, за да им попречим някога да използват подобни оръжия. Вярвахме всички, не само аз. Колебанието и тревогата дойдоха по-късно, когато вече стана ясно, че трябва да създавам подобни оръжия.

Разсипа чая във и около двете чаши с месингови държатели, а след това й предложи конфитюр вместо захар. Тя гледаше как разкривените му от артрит пръсти стискат лъжичката.

— В началото бяхме страшно горди с работата си — това не мога да го отрека. Възбудата от правенето на чиста наука вземаше връх над моралните дилеми. Бяхме млади, бяхме пионери, уважаваха ни — включително и тези, които едва ли подозираха за нашето съществуване. Те не ни познаваха, но знаеха за нас. В рамките на Съветския съюз ние нямахме нужда от нищо. Не говоря за пари, разбира се. В онези дни парите не значеха много. Говоря за честта. За одобрението. Бюджетът ни беше огромен, влиянието ни — също. Работехме като кучета, но никога не се оплаквахме. Но въпреки всичко това, мен започнаха да ме обземат съмнения. При това още преди да науча истината. Може би става въпрос за закъсняло съзряване, може би за задълбочаващи се разногласия с властта. А би могло да бъде и резултат от обединения ефект на твърде много работа за твърде продължителен период от време.