Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 195

Роузи й подаде син плик.

— Екипът ми работи върху това през цялата нощ. По тази причина е малко неизгладено и малко непълно, но едва ли ще имаш време за нещо по-подробно, тъй като в единадесет те чака среща.

— С кого?

— С Евгений Власко. Тук имаш адреса и телефонния му номер. Живее под псевдонима Клосек.

— Никога не съм го чувала.

— Той е най-добрият. Преди време е бил заместник-директор на отдела за биологично оръжие към „Биопрепарат“ — най-големият съветски химико-фармацевтичен концерн. В плика ще намериш цялата информация, която ти трябва.

— А оръжието? Казва се „Марбург У-13“, нали?

— Не ти трябва да знаеш.

Роузи си тръгна, а Стефани отвори плика. Оказа се, че Евгений Власко е завършил Московския държавен университет. Син на лекар, той е първенец на випуска, след което постъпва в Томския медицински факултет — специалност епидемиология и инфекциозни болести. Три години по-късно — през 1977 година, е преместен на работа в Министерския съвет на СССР и изпратен в Института по приложна микробиология, който се намира в едно от московските предградия. Между 1982 и 1986 работи в Базата за наука и прогрес, разположена в Степногорск, Казахстан, където помага за промишленото производство на биологично оръжие като антракс, чума, туларемия и холера.

По време на престоя си в Степногорск той е ръководител на група, която изследва бойното приложение на Марбург — един специфичен вирус, който предизвиква треска с кръвоизливи. През 1986 година го местят в Йошкар-Ола, където отговаря за проектирането и изграждането на специализирано оборудване, което се използва за разработка и тестване на биологично оръжие. През 1987 година поема ръководството на ВЕКТОР — или с други думи на Института по молекулярна биология в Колцово — сибирско градче в района на Новосибирск. Това му позволява да се завърне към опитите си върху вируса, който предизвиква треска с кръвоизливи.

Един от най-добрите учени от поколението, което разработва биологичното оръжие на СССР, Власко логично се издига до поста заместник-директор на „Биопрепарат“ и един от цивилните членове на Петнадесета дирекция — структурата, която контролира цялата съветска програма за създаване на биологично оръжие. През 1992 година обаче той изведнъж изчезва от Русия. Крайната му цел е Великобритания, където се добира след служебна командировка в Париж. В плика имаше и снимки. Стефани го видя като студент — кльощав, с открит поглед и тъмна коса, а след това и в развитие. Все така кльощав, със същия открит поглед, но русокос.

Евгений Власко живееше във викторианска сграда с тераси на Джералдин Роуд в Уондсуърт. Прозорецът на приземния етаж беше украсен с нови пердета, от пукнатините на тухлената пътека стърчаха тревички, зелената боя на входната врата беше започнала да се лющи. А когато тя се отвори, Стефани остана смаяна от физическото състояние на домакина. Власко още нямаше шейсет, но изглеждаше много по-стар. Косата му, доколкото я имаше, беше сива. Кожата му бе сбръчкана и лишена от цвят, а горната част на дланите му — покрита с големи чернодробни петна.