Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 198

— Споделихте ли това с някого след завръщането си в Русия?

— Да.

— Как го възприеха?

— Казаха, че нещо сме се объркали. Инструктираха ни да търсим по-задълбочено. А по-късно ни беше заповядано да представим доказателства за съществуването на американска програма за производство на нападателни оръжия, независимо какво ще ни струва това. Когато настояхме, че това е невъзможно, беше ни заповядано да мълчим. „Биопрепарат“ изпадна в криза. Нужна му беше ясна и конкретна заплаха, за да оправдае огромното си разрастване. Генералите бяха уплашени, че ще изгубят постовете си, доходите си, престижа си. Това беше моментът, в който разбрах, че трябва да се махна. Знаех, че ако остана, истината ще бъде погребана. Отначало свивах рамене и се правех, че гледам в обратната посока, просто за да спечеля доверието на висшестоящите. И успях да го постигна. Ето защо те бяха спокойни, когато през 1992 година ме изпратиха в Париж.

Власко стисна чашата между дланите си и я поднесе към устните си.

— Изпитвате ли горчивина?

— Вече не толкова, колкото преди. Но понякога да. Дадох им всичко — доверието си, интелекта си, най-добрите си години, здравето си. Имам такова разнообразие от алергии, което едва ли можете да си представите. Не мога да ям свинско, пилешко, яйца. Не мога да се докосна до нищо, което съдържа млечни продукти — масло, сирене, кашкавал. Алергичен съм към цитрусовите плодове и житните култури. Три пъти на ден трябва да втривам в кожата си специални мазила, тъй като тя вече не притежава естествени овлажнители. Четири пъти на ден поглъщам по пет антиалергични хапчета. Правя си най-различни ваксини, тъй като не притежавам естествен имунитет срещу болестите. Прекарвам по десетина грипа годишно и трябва да нося тези специално матирани стъкла на очилата, за да предпазя очите си от ултравиолетовите лъчи.

— И всичко това сте получили благодарение на работата си, така ли?

Той кимна.

— В продължение на десет години бях русокос.

— Забелязах това на част от снимките ви.

— А знаете ли защо?

— Не.

— В зоните с ограничен достъп дезинфекцираха въздуха с водороден пероксид. Още ми става лошо, като си представя вкуса и миризмата му. За едно десетилетие той не само ми боядиса косата, но и проникна дълбоко в дробовете ми. Цяло чудо е, че все още мога да дишам.

— Но защо тогава пушите? — не се сдържа Стефани. — Ако ми позволите подобен въпрос.