Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 192

21.

Когато остави слушалката, ръката й трепереше. Беше го попитала колко време ще отнеме събирането и анализирането на информацията. Един час, отвърна той. Един час! На практика нищо. През главата й мина подозрението, че той вече разполага с нея. Уговориха се за среща по обяд. Стана й лошо. Очите й се спряха върху радиочасовника до леглото. Десет и тридесет и пет, единадесет и тридесет и пет в Цюрих, където се намираше Комаров. Преди двадесет и четири часа се движеха по посока на Бамбърг. Тя беше зад волана. Почти не разговаряха. И така им беше добре.

Той беше прав. Така не можеше да продължава. Не по този начин.

Тя изобщо не спа. Не защото й липсваше Комаров, а поради това, което я очакваше. Цяла нощ се мята в леглото. Коремните й мускули бяха толкова свити, че започнаха да я болят. Времето между три и четири сутринта беше най-гадното. Искаше й се да реве, да скочи през прозореца, да се втурне към летището, да хване първия самолет и да изчезне. Малко след пет изостави борбата и стана от леглото. Нямаше смисъл да продължава. Единственото разумно нещо беше да се подготви. По тази причина направи опит да се концентрира, да се превърне в Петра. Представи си, че е в Грьонинген и за втори път чупи носа на Ерик Рой. Пак можеше да го направи. Бруно Клайст знае за какво става въпрос, тъй като е добър познавач на качеството.

Но в момента трябваше да се пребори с нарастващото чувство на паника. Дишай бавно! Поставиш ли дишането си под контрол, паниката е невъзможна. Тя знаеше, че тези правила действат. Взе една вана, за да разпусне, после направи опит да изключи съзнанието си. Точно както я беше обучавал преди пет години Бойд. Визуализация, дишане. Виж промяната и тя ще стане факт.

Тясна черна пола, стигаща до коленете. Обувки с високи токчета, копринена блузка във виолетов цвят. Сложи си малко грим и туш на миглите, но с червилото беше щедра. Изви глава към огледалото. Оттам я гледаше жена, поне с десет години по-възрастна от Стефани.

Лондон беше странно утихнал. Тя винаги беше харесвала паузата между Коледа и Нова година. Опразненият град изглеждаше някак по-цивилизован. Спря едно такси, даде адреса и се отпусна на седалката. Оттам нататък нещата й се губеха. Не помнеше как плати на шофьора, как повика асансьора и натисна бутона за съответния етаж. Вратите се плъзнаха встрани. Пред очите й се появи фоайето, коридорът в шоколадов цвят, алените тапети на дневната, белият килим, балкончето с тента отгоре, хромираната дограма, опушените стъкла.

— Знаех, че ще се върнеш — каза Салман Рифат.

Стефани замълча.

— Разпуснах персонала. Така ще бъде най-добре. Питие?