Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 190

— Какво можем да правим, Костя?

Той сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си.

— Да изчезнем!

Двадесет и седми. Пердетата бяха дръпнати, по стъклата се стичаха дъждовни капки. Стефани се беше проснала напряко на леглото, плътно притисната до Комаров. Пръстите й докоснаха гърдите му, пробягаха по гърлото и стигнаха до ключицата. Препятствията по пътя им отдавна й бяха познати — двата малки белега над лявото ребро, обезобразеното парче кожа над гърлото, парче изсъхнала кожа на рамото. Искаше да попие всички детайли. Нищо не беше незначително.

През целия ден бяха обикаляли из района. Обядваха в една кръчма в Хоик, където Стефани накара Комаров да изпие цяла пинта гинес. Той беше искрено потресен, намирайки вкуса на черната бира за отвратителен. Вечерта барът на „Пърси Армс“ беше пълен. Посетителите, предимно местни жители, засипваха собственика с поръчки чак до полунощ. Мъжете пиеха бира, а жените си позволяваха по някой ликьор или чаша вино. Сред тях имаше и двама пушачи на лула. Сега част от аромата на този тютюн се излъчваше от кожата на Комаров. В бара беше занимавал любопитната публика със забавни истории от възмъжаването си в Русия — част от тях истински, други измислени. Стефани беше доволна да се слее с фона, да седи и да слуша. В миналото това без съмнение би предизвикало отвращението й. Дори и сега беше принудена да признае, че част от нея продължава да се бунтува срещу ситуацията.

Чуваше как Смайли и жена му се движат на долния етаж.

— Преди малко каза да изчезнем — прошепна тя. — Какво точно имаше предвид?

Той зарови пръсти в косата й.

— Новата самоличност не е проблем за нас, нали? Пари си имаме. Ти ще ме научиш на всички предпазни мерки, които трябва да вземем. След което просто изчезваме. Можем да отидем където пожелаем.

— Кога ще тръгнем?

— Сега.

Тя вдигна глава да го погледне.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно.

— И ще зарежеш своя свят?

— За теб — да.

— Веднага?

— Днес. В рамките на един час.

За миг я прониза опияняващо чувство на обич. Но то моментално изчезна, прогонено от суровата действителност. Каза, че не би могла да го направи. Все още не. Нищо не би й донесло по-голямо удоволствие от това да обърне гръб на задълженията си към Александър, но някъде там, в неясната сивота, хора без лица бяха сключили споразумение, което скоро щеше да даде резултат. Мислено видя последиците от него: купища мъртви детски тела с обезобразена кожа, хора с раззината паст напразно търсят глътка кислород в отровения въздух, който постепенно ги дави. В главата й отново отекна безстрастният и спокоен глас на онзи биологически касапин Косигин.

— Трябва да си изпълня договора, Костя.

— Защо?

— Не искам да ти кажа.

Той й хвърли раздразнен поглед, но замълча. Надяваше се да е забелязал благодарността й.

— А след това?

— След това съм свободна.

— Кога ще е това?

Скоро. Нима това не е истина? Кожата й леко настръхна. Времето й изтичаше. С Коба или без Коба, някой се готвеше да направи доставката на група неидентифицирани купувачи. Което означаваше, че няма мишена, няма мотив, няма шанс за предотвратяване.