Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 191

— Не съм сигурна, но ще бъде скоро… — промълви тя. — Въпрос на няколко дни. На Нова година заминавам за Москва.

— При Ватукин?

— Да. Ти ще бъдеш ли там?

— Ако не съм избягал с теб, ще бъда.

Тя се почувства сломена. Не можеше повече да отлага неизбежното. Беше крайно време Петра да вземе нещата под контрол. Време да се свърши необходимото, но не и преди да се наслади на последните си часове с Комаров. Като Стефани.

Закусиха, след което напуснаха хотела. Отидоха с колата до брега, след което се спуснаха по пътеката между скалите и тръгнаха към замъка Бамбърг. Имената на всички селца в тази посока й бяха познати от детството — Сийхаус, Дънстанбърг Касъл, Линдисфарн, Фарн Айланд… Беше й приятно да крачи редом с Комаров по брега, на който някога си беше играла с двамата си братя и по-малката си сестра. Без значение беше фактът, че той не подозираше нищо.

Крачеха бавно. Той беше прехвърлил ръка през рамото й. Жестокият вятър набиваше пясък в глезените им. Морето беше черно и бурно, пенливите вълни се сгромолясваха върху брега с пенеста ярост. В далечината безпомощно се люшкаше някакъв танкер, тънък и крехък като клечица. Разминаха се с някаква жена, която явно си беше поставила задачата да приучи на дисциплина малкото си кученце, порода боксер. Но то, кипящо от безгрижна енергия, изобщо не чуваше командите й и бясно се въртеше в кръг. У дома във Фалстоун също имаха боксери. Най-малко два или три песа — зли, лигави и вечно лаещи. Гледката на куче от тази порода й стопли сърцето, после изведнъж я прониза острото чувство за загуба.

Комаров я гледаше по начин, който я накара да се закове на място.

— Какво има?

Той сви рамене, помълча малко, после подхвана:

— Ето, ние с теб се разхождаме край морето, като всеки нормален мъж и всяка нормална жена. И в същото време аз продължавам да се питам коя си ти. Жената, която познавам, или жената, която знам, че си? На времето съм виждал доста, преживял съм доста… При това неща, от които би ти замръзнала кръвта. Но въпреки това, когато те погледна, аз не мога да си представя какво е чувството при нещата, които вършиш ти…

— Нашите светове не са чак толкова различни, Костя — подхвърли тя.

— Моят е по-лесен. Не е толкова самотен, не е толкова… студен.

Прииска й се да възрази на това определение, но не намери думи.

— Как го правиш? Как съумяваш да оцелееш?

— Честно казано, не знам.

— Аз не бих могъл. Сигурно ще се побъркам…

Това докосна една определена струна. Видя у Петра нещо, което не виждаше у себе си.

— Най-важното е да изгубиш въображението си…

— Какво искаш да кажеш?

— Ако вършиш това, което върша аз… трябва да го свършиш, за да оцелееш. Но ако в хода на този процес не изгубиш въображението си, значи със сигурност ще изгубиш ума си. Да речем, че се намираш в непознат град и пътуваш в метрото. Изведнъж сред тълпата забелязваш лице, върху което има особено изражение. Трябва да си кажеш, че това не означава нищо. Че никой не те следи. В същото време съзнаваш, че е напълно възможно да те следят. Същата нощ спиш в хотела си. Изведнъж чуваш нещо да скърца. Лесно можеш да убедиш себе си, че зад вратата има някой, докато на практика скърца уморената конструкция на старата сграда. Номерът е да правиш разликата и едновременно с това да елиминираш въображението си. Онези, които не го умеят, изгарят. Стават параноици — нещо, което ги прави несигурни. И уязвими. Случи ли се това, смятай се за покойник…