Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 189

Една част от нея искаше Александър да знае къде се намира в момента. Искаше да зърне паниката, която несъмнено би го обзела в мига, в който овладее гнева си. Друга част от нея изпитваше ужас при мисълта, че този човек може да разкрие намеренията й и да провали всичко.

При регистрацията и двамата използваха фалшиви имена. Стефани се представи като Клаудия Бауман, а Комаров — като Иван Андреев. От изражението на Алан Смайли пролича, че оценява по достойнство усилията им да се представят с нещо по-различно от обичайното „господин и госпожа Смит“. Той лично ги заведе в стаята им, вероятно в знак на особено внимание.

— Стаите ни са общо шест — осведоми ги той. — Но в момента е заета само една, от възрастна двойка. На вас ще предложа най-хубавата гледка.

Шарената черга на обработваемата земя плавно преминаваше в полегати хълмове. Тревата беше полегнала, тук-там белееха малки стада, ниски каменни зидове разделяха отделните ниви, дърветата се превиваха под напора на вятъра, реката мътно проблясваше. Останаха сами. Комаров я прегърна откъм гърба и я целуна по тила.

— Невероятно е, Петра — прошепна той. — Откъде знаеш за съществуването на това място?

— Била съм тук и преди…

В първия ден на Коледа те предприеха пътуване с кола до Хаустедс — древните римски останки от стената на Адриан. Музеят беше затворен, същото важеше и за офисите на „Нешънъл Тръст“. Оставиха колата на пустия паркинг и извървяха пеша километърът, който ги делеше от каменните руини. По сапфиреното небе се гонеха бели кълбести облаци, но острият вятър изкара сълзи от очите на Стефани, а носът й почервеня. Тръгнаха на запад покрай стената, после спряха и се надвесиха над стръмен склон. Шейсетина метра по-надолу се виждаше тучна полянка, на която кротко преживяха овце. По нататък имаше просторно парче необработваема земя, което свършваше при малко езеро. На брега се издигаше островърха хижа, а от нея нататък започваше гора, която се губеше до хоризонта, на който доминираха заснежените върхове на планината Чевиот.

— Едно време това беше краят на света — промълви Стефани. — Можеш да го почувстваш, нали?

— Петра?

— Да?

— Обичам те.

Комаров беше зад нея и тя се зарадва, че не вижда лицето й.

— Всичко се промени — добави той.

В гърлото й се появи огромна буца, направи усилие да премахне потрепването от гласа си:

— Защо?

— Защото в живота ми няма място за любов. Не е възможно да водя такъв живот и да обичам някого. Просто не може да се получи…

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам ти само това, което знам.

И тя искаше да му каже какво знае, да му каже, че също го обича. Но не можа. Подобни думи просто нямаше да звучат както трябва, произнесени от устата й. Поне не в този момент…