Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 180

— В продължение на десетилетия не знаех, че е оцелял. Главно защото и аз бях по затворите — Колима-3, Сахалин, Хабаровск… Едва след като ме освободиха, научих, че е жив. Изминаха години, преди да открия, че все още е там. И аз като теб предположих, че се е махнал веднага след като са го освободили. И че се е върнал в Москва…

— И отиде да го видиш, така ли?

— През февруари деветдесет и седма. Оказа се, че живее в гарсониера в същата сграда, в която живее и надзирателят, който го е тормозил в затвора през последните седем години. Би трябвало да видиш гадната дупка, която той наричаше свой дом. Но след деветнадесет години в мините, всичко по-различно му се е струвало лукс. Както и да е… Отлетях за Норилск и прекарах една седмица с него. Най-странните седем дни в живота ми. Те нямаха нищо общо нито с живота ми в затвора, нито по приютите. Бяхме абсолютно чужди един на друг. За мама разговаряхме като за случайна обща позната. Не бяхме в състояние да си кажем нищо. Деветдесет процента от времето мълчахме. Но аз ясно чувам думите, които той би искал да ми каже. Също като с теб. Той се чувстваше виновен.

— Защо?

— Защото ме е създал за живот, който става все по-труден и по-труден. Винаги е казвал, че да се родиш руснак е колкото благословия, толкова и проклятие. Но едновременно с това изпитваше и гордост. След всичко преживяно продължаваше да се гордее, че е руснак. Държавата се беше опитала да го пречупи, но беше изгубила. След което той вече спокойно можеше да умре. И воровской мир оцеля.

— А ти?

— Бях със смесени чувства. Той не можеше да разбере днешното състояние на нещата, моето положение. За него прогресът спря в деня, в който го натовариха на влака за Норилск. Нещо като моментална снимка, която нямаше да се промени до края на дните му. Опитах се да го убедя да се върне в Москва, дори му купих апартамент — в същата сграда, в която се намира и моят, но три пъти по-голям от онази гадна гарсониера. Наех жена, която да се грижи за него… Но той категорично отказа.

— Защо?

— Защото Москва вече не беше неговият дом.

— За сметка на Норилск?

Комаров приключи с храненето и запали цигара.

— Непрекъснато ми повтаряше: „Мрази този град, обичам този град…“. Точно в този порядък — първо едното изречение, после другото… Когато отказа да дойде тук, аз го попитах иска ли да отиде някъде другаде. Не, рече той. Никъде. Настоях. Изтъкнах му, че все някъде ще му хареса повече. А той ме погледна и рече: „Къде мога да отида? Като ме пуснаха от затвора, те ми връчиха документ. Той доказваше, че съм свободен, но на практика изобщо не е така. Норилск означава доживотна присъда. Когато излязох от затвора, аз нямаше къде да отида и затова реших да остана… Днес живея по същия начин, по който живях, преди да ме освободят. Само дето е малко по-топло и има повече храна. Но иначе пак си е ден за ден, без минало и без бъдеще. Аз мразя този град. И същевременно го обичам. Той е моят живот и затова ще си умра тук…“. И знаеш ли какво, Петра? Той е прав!