Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 172

В девет без пет се обади Ватукин и помоли да се срещнат в единадесет. На дневна светлина казината в „Нови Арбат“ изглеждаха мрачни и дори жалки, лишени от неоновите си реклами. Въздухът в „Белия квадрат“ миришеше на застояло. Дори пираните изглеждаха болнави. Една старица метеше счупените стъкла по пода. Ватукин я очакваше в канцеларията на първия етаж. Имаше вид на човек, който тази нощ е пропуснал да си легне — бледа кожа, кървясали очи, набола четина. Изпушиха по цигара с кафето, след което той съобщи, че има шансове за сделка. Но преди това трябва да се уточнят техническите параметри, а специалистът в тази област отсъствал от Москва.

— Кога ще се върне?

— Невъзможно е да се каже… Във всеки случай, ако изобщо се върне, няма да е скоро.

Ватукин предложи компромисно решение. Лондон, три дни преди Коледа. За тях е удобно, какво ще каже тя? Стефани се надяваше, че силното блъскане в гърдите остава незабелязано от събеседника й. Кимна с глава и каза, че Лондон е добър избор и за нея.

— Знаете ли, жена с вашите качества може да има много работа в Москва — подхвърли той.

— Имам много работа на други места — хладно се усмихна тя.

— Става въпрос за отлично заплащане.

— Аз работя само срещу такова.

Червените стоп светлини прорязаха оловносивия мрак. Отново заваля сняг. Комаров пътуваше в мерцедес, който се движеше три коли пред очуканото ауди, което Стефани беше взела назаем от Бергщайн. Срещнаха се по обед в бара на хотел „Метропол“. Подаде му плика с инструкциите и тръсна глава:

— Сега всичко зависи от теб, Борис.

Той натика плика в джоба на якето си.

— И все още не искаш нищо в замяна, така ли?

— Нищо, освен думата ти. И колата ти за известно време днес следобед, ако нямаш нищо против.

Знаеше къде обядва Комаров — в монголския ресторант „Тамерлан“ на улица „Пречистенка“. Излезе оттам малко преди два, придружаван от двамата американски бизнесмена, които бяха с него и в залата за дивашки бокс. Стефани беше паркирала точно насреща и търпеливо чакаше.

Сега Комаров пътуваше на североизток, към Измайлово. Там беше пазарът, откъдето тя закупи снабденият със заглушител зиг. Той зави по улица „Паркова“, която беше прекалено пуста за проследяващото ауди. Стефани се принуди да спре до тротоара непосредствено след пресечката и напрегна очи по посока на синия мерцедес, който бързо чезнеше в снежната пелена. На стотина метра по-нататък колата отново зави наляво и паркира в близост до висока метална ограда. Комаров слезе, шмугна се в близката врата и изчезна в тъмнеещата наблизо горичка.

Стефани излезе на студа, провери пистолета си и тръгна по улицата, като преди това закопча якето си чак до брадичката. Снегът скърцаше под ботушите й, леденият въздух оцвети страните й в розово. Градът беше притихнал под снега.

Оградата от ковано желязо очертаваше малък парцел, в средата на който се издигаше порутено триетажно здание. Оттатък парцела се издигаха няколко многоетажни жилищни блока. Те бяха свързани с мрежа от павирани алеи, които в момента бяха скрити под снега, но си личаха от редиците брези, които ги ограждаха. Клоните на дърветата се бяха огънали под тежестта на мокрия сняг.