Читать «Инструмент за убийства» онлайн - страница 171

Част от лавиците са заети с книги, другите са голи. С изключение на една, върху която са поставени четири рамкирани фотографии. Две от тях са на една и съща жена — с едър кокал, здрава на вид, с кръгло лице сред гъсти черни къдрици. На едната тя лежи на кърпа, просната сред някаква полянка. В дъното се виждат дървета, жената се смее. На другата седи зад маса и поглежда през рамо по посока на обектива. Тук е много сериозна. И двете снимки са стари. На третата е уловен мъж. Това е бащата на Костя, приликата помежду им е поразителна. Той седи в малка стаичка с квадратен прозорец, над което е спуснато сиво перде. Тъмната му коса е доста оредяла, върху обсипаното му с бръчки лице грее топла усмивка. Сякаш се усмихва самият Костя… Но очите на баща му са празни. В тях няма нищо. Ако човек се вгледа, веднага ще разбере, че този човек изобщо не се смее.

На последната снимка също е жена, тя е и най-младата от всички. Високи скули, тъмна коса, бяла кожа, широка уста и тъмни очи. Изглежда ми смътно позната. Искам да мисля, че това е сестра му — просто защото не искам да бъде друга. Но отдалеч си личи, че тази жена е влюбена във фотографа, а той явно е Костя. Тя изпраща въздушна целувка по посока на камерата и…

Прозрението ме разтърсва. Жената от снимката ми напомня за самата мен. Малко по-ниска, с малко по-щедри форми и по-добро общо излъчване. Но иначе си приличаме.

Присъствието му ме кара да подскоча. Застанал е под рамката на вратата и ме гледа. Около кръста му е навит пешкир. Чувствам се колкото объркана, толкова и засрамена. Той не показва абсолютно никакви емоции.

— Това Ирина ли е? — питам.

— Да.

— Извинявай. Не би трябвало да…

Той не ми казва, че всичко е наред. Че няма значение. Просто стои и ме гледа. Връщам снимката на мястото й върху лавицата.

— Не можа ли да спиш?

— Спах добре — уверявам го аз. Което, между другото, е самата истина. — Просто се събудих рано.

— Кафе?

— Доста си приличаме, нали?

Костя не казва нищо.

— Извинявай, но искам да знам — упорствам аз. — Наистина ли ме приемаш за някакъв заместител?

— Нея никой не може да я замести — тихо отвръща той.

Минаваше седем, когато Стефани се прибра в „Балчук“. Комаров беше подхвърлил, че може би ще се видят по-късно. А може ли и да не се видят, беше попитала тя. Зависи, отвърна той. От какво? От обичайните неща — срещи, обаждания по телефона… Отново не даде обяснения за тайнственото си поведение, а просто рече:

— Така е по-добре, Петра. Нека не навлизаме в подробности за дейността си.

Затвори се в стаята, поръча да й донесат кафе и веднага след бързия душ влезе в контакт със Стърн. Сбито описа исканията си и помоли за цена.

Това не е в твоя стил, Петра.

Разнообразяване на дейността? Диаманти?

Ще се опитам да ти предложа нещо…